Имам баялдъ или пишман готварлъ с бебе Рая

Внимание !!!

Не се препоръчва за хора със слаби нерви. Имам баялдъ в няколко лесни стъпки:

1. Бебе Рая се събужда, сменят се памперси, омилостивява се с гърда и се зарязва в кочината с играчки (по- популярна сред останалите родители като кошара).

2. С еленски скокове, пеейки "Фрер Жак" се прибягва до кухнята и с каратистки замах се обелват и посичат на резени 5-6 големи патладжана, които трябва да отлежат осолени около 30 минути, за да им се изтече горчилката.

3. Прибягване до кочината и смяна на аранжимента с "Рейн рейн гоу ауей", след което обелване на 4-5 глави стар лук, 5 чушки и две глави чесън.

4. Връщане в стартова позиция - хранене на бебе Рая с пюре, къпане и преобличане (задължително при консумацията на моркови).

5. Пържене на изкиснатите и изцедени патладжани, люлеейки коша за кола с крак и лежерна игра на "Дзак". 6. В загорещен тиган, танцувайки енергично се запържват лука, чесъна, чушките и доматите (вместу пресни домати - аз слагам на око от доматеното пюре на "De Cecco").

7. Подскачане върху кухненския плот с гъделичкане, гушкане и пеене, след което подреждане на ред патладжани, ред плънка и опаковане с фолио.

8. Пече се около час на 180 градуса, докато бебе Рая се приспива на гърда (и ако ви остане сила, може да се събудите да спрете фурната). Бон апети !

По желание:

9. Снимане на целия процес и описване на рецептата в блога (къминг суун).

Краковски маратон с ембрион

Радостните събития, предхождащи краковския маратон белязаха пътуването ни до Полша, затова ще започна оттам. Със Савуна се познавахме от няколко месеца. Живеехме си щастливо и спокойно. Аз се скъсвах от тренировки през деня и залагах на нощните смени. Беснях и сумтях във фитнес залата като ранен испански бик на арената, а Савуната си тичаше блажено из горските пътечки, увеличавайки усърдно колекцията си от маратонки и наръчници как да избягаш света. Качвахме си, хванати за ръчичка, заснежена Витоша към хижата на Бай Кръстьо, пийвайки си горещ чай с мед и марципан. Гледкахме си филмчета, киснахме си на топличко по саунички и масажчета - същинска идилия - кой като нас! Няколко месеца по-късно бяхме взели решение, че все някога ще си имаме дете (ключов елемент в мотивацията на бъдещия татко беше, че сме дърти и все повече ще ни харесва да сме си сами - неоспорим факт, с който се съгласих), но далеч не очаквахме, че решението и реализацията ще бъдат толкова близки във времето. Преди една от поредните тренировки в залата (след екстремно планинско колоездене предния ден с елегантно падане - набучване в рамката на колелото и реанимация с мокри кални листа по главата), решихме да направим профилактично един тест - ей тъй "за всеки случай". Бях напълно спокойна тъй като бях направила всичко възможно да не забременявам - на върха на овулацията си се преструвах на мъртва лисица и се скрих в квартирата си, изкупих всички видове дамски превръзки в района, но въпреки това, чертичките заковаха на две. Определено мога да кажа, че не бях на върха на ентусиазма си - намирах се в бермудски триъгълник - между пълното отсъствие на майчински инстинкти, паническия ужас от поемането на отговорност за живота на един малък Човек и ентусиазма на бъдещия татко. Заложих на последното и не сгреших. Сюрпризирахме лекарката, потвърдила бременността за планираното 30 часово пътуване до Полша и тръгнахме с няколко договорки - лежане като труп на задната седалка, никакви убийстени суперсерии, никакви френски сиренца през следващите 9 месеца).

Пътуването започна ударно с проливен сръбски дъжд, който постепенно прерастна в порой и навигация, която тъпо и упорито ни вкарваше във всички затворени пътища в ремонт и ни насърчаваше смело да преминаваме през огражденията. Навлизайки в словашки терен, същият високотехнологичен секси женски глас ни упъти встрани от магистралата по един черен път насред гората. Започна да се стъмва. Навлизахме във все по-каменист терен, заобиколен от всички страни от планини, а пътят се стесняваше все повече и повече, докато не намалихме до 20 км в час.Точно когато стана най-драматично и мрачно като в роман на Спилбърг, излязохме насред някакво малко селце и индикация за чистак нова магистрала наблизо (такава така и не се появи на картата, по която се движехме - според нашата навигация карахме насред "нищото" - почти като в картина на Кандински).

Само час по-късно плющяхме доволно горещ славянски гулаш в компанията на подпийнали червендалести местни веселяци и наблюдаващи ни от стената глави на група специфични за региона диви животни - предимно глигани и елени. Обстановката - големи трупи дървета, сцепени на две и разположени по дължина успоредно на стените вместу маси и пейки (сядаш на масата с непознати хора), а по средата - място за музика и танци на народите. Блажено преяли и развеселени, продължихме пътуването си в атмосфера на благородно взаимно завиждане - аз - полупарализирана от лежане, а Савуна, мечтаещ да си легне на моето място.

Проспивайки целия планински масив с присъщите му серпентини, без да повърна, се събудих около 4 сутринта от сирената на движещата се успоредно на нас полицейска патрулка. За стотни от секундата двамата безупречно лъснати и усмихнати полицай изпънати като струни бяха залепнали на прозореца на колата ни. Поздравиха учтиво и с ехидна усмивка загатнаха за причината на нашата среща - преминаване на червен (според Савунки - жълт) светофар. Двете становища без допирни точки и при това на различни езици - английски и полски, се разминаваха като пътнически вагони до момента в който не се намесих с обяснение на полски за състоянието ни след изтощителното пътуване и причината за посещението ни - участие в краковския маратон. Познавайки ината, упоритостта и смелостта (наглостта), с която Савункен има навика да защитава позицията си пред родните катаджии, дори успях да се зарадвам, че тези не отбираха и дума на английски. Тук е мястото да поясня, че моя любим не само "навиква" опонентите си с непоколебима увереност, докато те сами не се откажат да полемизират с него, а дори ги оставя с усещането за вина, че са го спряли. Полските полицаи, обаче, бяха искрено поласкани и развеселени от факта, че сме изминали над 2000 км за участие в маратон. Не успяха да скрият и учудването си от стройната осанка на нашия бегач от балкан енимълс (неколкократно се навеждаха и надзърваха скептично през прозореца елеганстното коремче на моя бегач), но след уверение и извинение от моя страна, разминахме глобата с усмивка и пожелание за приятно изкарване.

След това весело посрещане заковахме пред адреса на хотела, където бяхме букнали апартамент. Стара силно заключена жилищна кооперация, в която идея си нямахме как да се намърдаме, докато не си погледнахме резервацията, на която с малки буквички беше описана процедурата по получаване на ключа. Такъв се взимаше от старата част на града (недалеч от апартамента, но като за пристигнали от България и непознаващи града, лутането по тъмно се оказа доста). Аз - афектирана от пристигането ни в Полша летях като пролетна птица по улиците, подпитвайки жизнерадостно оцелелите умерено препили студенти по кръчмите за правилната посока, докато Савун мърмореше като свекърва и псуваше навъсено отвън. Макар и по тъмно, културната столица на Полша не спеше, улиците кипяха от студенти, които допълнително изнервиха моя балканец, затова се прибрахме без много излишен ентусиазъм.

Денят на маратона - неделя - започна с дълъг ритуал в не по-малко мистичен за мен ранен час, който Савун изпълняваше всеки път съсредоточено, с вглъбеността на будистки монах. Първата част на това свещенодействиkе обикновено се състоеше в тържествено изваждане на бегаческите такъми от найлонова торба, (от шумоленето на която обикновено аз се събуждах), носеща логото на предходен маратон и тяхното панорамно разстилане в строга последователност. След неколкократно прегрупиране и пренареждане, се пристъпваше към обличане на тази прецизна селекция. Започваше се с ултра хипер специално клинче (последна реколта на Адидас), фланелче със силиконово оребряване и мрежесто изтъняване в пасажите на по-интензивно потене и най-важното - маратонки, които нашия бегач е изследвал задълбочено с прецизността на учен от БАН и теоретично и емпирично са преминали всички възможни тестове (неслучайно седмици преди маратона точно тези маратонки отлежават на видно място в хола така, че редовно да се спъвам в тях). Неразделна част от подготовката за маратона е зареждането на "пришълеца" (специална турбо олекотена раничка за вода с хвърчащи отвсякъде тръбички), патронажите с енерджи гелчета и барчета (които аз опуквам при най- малкото невнимание на бегача), безопасни иглички за монтиране на номерата и още един куп тракалаци, които щяха да бъдат апликирани тържествено едно по едно върху нашия бегач. Не съм голям фен на груповите спортни мероприятия, но не мога да отрека, че маратоните (около които групираме повечето си пътувания по света и у нас) са силно мотивиращи и нахъсващи събития. Някаква комбинация от автентичен спортен дух и празничност, присъща на манифестация от времето на соца. Догодина - семейно - и аз се хвърлям в боя ! Напреед !

Kратък разказ за ябълката и деветте кръга на ада

Деветият месец - декември, премина в размер ХХL и оттам рязък спад в подвижността и тотално неглижиране на суетната ми природа. Дните минаваха в спокойно гледане в една точка, спане и кратки спорадични излизания до болницата в яке (придаващо изключителен финес на фигурата ми в комбинация с маратонки и една избеляла долница на анцуг - присъщи на кварталните прошляци). Януари продължи в същия дух с малко повече вероятност за раждане, но уви МОМЕНТЪТ не настъпваше (индикациите за наближаващо раждане тотално отсъстваха). Мина терминът (07 януари), мина още седмица, всеки ден слушане на тонове и така до вторника, в който д-р Илиев не взе решение да действа - в четвъртък сутринта щяхме да поставим лекарство, което да ускори цялата процедура. Ден преди това, обаче, се случи нещо, което беше ясна индикация за раздвижване. В 6 сутринта ме разтресе мощна вълна от болки през 4 минути, които преминаха в кървене (на медицински език т.н. “тапа” се беше предала и пътят към крепостта беше отворен). Контракциите продължиха цял ден. Седях като старши научен сътрудник към БАН, въоражена с лист и химикал и отчитах като сеизмограф начало и край, сила и продължителност на болката, за да знам дали да тичам истерично към болницата, или да родя спокойна като будистки монах (избрах второто) - но нищо не се промени и през нощта, затова стисках зъби, ходих из къщи като евреин пред Стената на плача и броих часовете, надявайки се че всичко ще приключи съвсем скоро. Така устисках до сутринта на четвъртъка , когато изведнъж една топла вълна ме заля неочаквано в легото (популярно като изтичане на води) и това ни активира да се изстреляме към болницата.

Гладна, жадна и примряла от гърчове, постъпих в болницата с 3 см. разкритие - 1 см. ме делеше от СПАСЕНИЕТО - упойка, която ми вляха около 7 часа и настъпи РАЯТ. Унасях се като овца из облаците (като тези от бебешките анимационни филмчета) без да усещам никаква болка и наблюдавайки с учудване гърченето на 3 жени, който крещяха и бяха изнасяни една по една към родилното. Все още не подозирах, че съвсем скоро и аз ще получа една нова банка окситоцин, който щеше да ме пренесе в АДА. Блаженството, в което бях потънала с помощта на магическата епидурална упойка, наближаваше края си. Пъшкането и гърчовете зачестиха и постепенно започнаха да преминават в тигров рев, непознат на слуха и гърлото ми до момента. Всякакъв опит за овладяване на положението с дълбоко ритмично дишане пропадаше в пропаст...чувах само ехото му да се разбива в командите на д-р Илиев - "Напъни и акай, затвори очите, дишай и акай ! ". Колкото и да се напъвах, обаче, бебето си седеше, без да помръдне, на един пръст разстояние от аварийния изход. Продължих да озвучавам цялото отделение гърчейки се като червей, но без ефект. Междувременно тоновете започнаха да падат: "Детето не е добре в момента, положението е наистина сериозно, стегни се и напъвай !". Тези думи отключиха тотална активация и страх, тъй като и дотогава давах всичко от себе си... но явно съм започнала да напъвам по-силно...В този момент за стотни от секундата д-р Илиев извади един уред подобен на вакум за почистване на канали и след поредния напън едно овално, твърдо нещо изсвистя като футболна топка в ръцете му и проплака. Прелетях два пъти цялата слънчева система от разтягането на тазовите кости и изведнъж между краката си видях целия екип, който поради технически причини (огромния корем) нямаше как да фиксирам преди това. Докато се усетя едно светлокосо кокорче ( Роди се 3030 кг., 49 см. ) лежеше спокойно на гърдите ми и ме гледаше с учудени сини очички примлясквайки. Казах си: "Брей, то дори хубавко това бимби." ( скептицизма по отношение на естетическите качества на бебките винаги са били присъщи на природата ми).

Видимо доволни и успокоени, всички се заприказваха и засмяха и следващите минути на шиене преминаха в топъл разговор като в "На кафе". Дните в болницата прекарах в задълбочени изследвания, свързани със структурата на лигнина (целта беше да се минимизира болката при сядане), изготвянето на тактики и стратегий за пишкане (първото такова продължи около час) и седене под един специален ъгъл без да се притиска претърпелият корабокрушение плавателен съд. На втория ден от престоя я кръстихме единодушно Рая (това ме наведжа за мисълта за един разговор с татко по темата за имената на внуците и как беше болезнено чуствителен към перспективата моето дете да не е кръстено на него). Въпреки това съм сигурна, че наблюдава отгоре и се радва много.

Носеха ни децата за да се напъваме да кърмим преди да ни дадат адаптирано мляко, но Рая прояви много ясно предпочитанията си към вкуса на коластрата и доказа, че е е най-подходящия за мен модел осемфазова помпа за кърма. Изписаха ни на 4 ден (доста неочаквано, тъй като при раждането имаше по-изявена жълтеница и повишено ниво левкоцити и се очертаваше по-дълъг престой в болницата на антибиотик). Оказа се, обаче, че всичко се е нормализирало и детето е съвсем здраво. Целият този обрат ни предизвика доста стрес, но пък днес е 4 ден вкъщи (роди се на 15.01 в 13:27) и оттогава сме на 24 часов работен ден ( двамата сме недоспали, схванати, но много щастливи). С всеки изминал ден се убеждавам, че майчинското чуство далеч не е онази магия от турските сериали (идва ти ненадейно като метеорит, или се раждаш с него). Изгражда се всеки ден, както и обичта... Хубавото предстои, отивам да кърмя !