Орхидея, райско цвете и един син зюмбюл

Насъбраха се много истории, които започват да избледняват в съзнанието ми, затова е време да ги нахвърлям накратко. Дотук разказите са три - "Орхидеята с неземен аромат" , "Райското цвете" и "Малкият принц и неговият син зюмбюл" . Трите са навързани с наближаването на пролетта, която ми дава сили да продължа битката си със студа, вирусите и стагнацията в цялата й сложност и многопластовост.

Преди около месец ми се наложи да спасявам експресно честта на дъщеря си покрай една много интересна (поне за мен) задача по родинознание - а именно да заснемем и опишем някакво красиво растение. Да, ама посред зима няма много цъфтящи треви по нашите географски ширини...затова с мръсна газ се изстреляхме към ботаническата градина. Обичам много това място, заради влагата, ретро визията и непопулярността му...винаги успявам да си поговоря насаме с цветята и това ми носи невероятно удоволствие и душевен баланс.

Та, с влизането си, веднага разпознах нашето цвете- стрелиция (което съвсем скоро изплува в едно от платната ми), но по-интересна беше срещата ми с едно друго растение. Така и така сме там, реших все пак да заснема малко орхидеи. Ахках, въздишах, трупах мегабайти на телефона си и в един момент нещо ме сграбчи - носът ми засече нещо абсолютно божествено, което нито централното, нито периферното ми зрение не беше отчело. Сладък аромат на почва, трева, небе, облаци, слънце и пролет, да, на пролет ! Невзрачна, проскубана, с малки цветчета...безцветно бяла и... Съвършена !

Не знам какво беше това...магия...любов от пръв мирис...денят на влюбените не беше дошъл, а вече е отминал...с разтупкано сърце видях, че се продава...грабнах я и цял ден се вдишвахме - тя - на предната седалка, аз зад волана...Поверих я на грижите на Рая...най-отговорния и адекватен градинар в семейството.

Прибирайки се с орхидея, малкият ми син възкликна, че иска и той да се грижи за цвете...развълнувах се. Няколко дена по-късно, отивайки нанякъде, отбих в цветарския магазин...и там ме чакаше Цветето на Тервел - с най-наситения си син аромат и визия, която можех да нарисувам в съзнанието си.

В момента, в който го получи, моят малък принц разцъфна с най-хубавата си усмивка и го гушна...

- Моето цвете...не бой се (последва няколкочасово разнасяне и поливане, каквото никое друго зюмбюлче в района не познаваше).

И оттогава в главата ми се носят едни такива аромати...

Народно творчество и разни олигофрении по време на карантина

Идеята за подобна публикация възникна в началото на епидемичната (в последствие пандемична) обстановка в страната, която наложи целодневното ни съжителство с новородено и скучаещ тийнейджър на 5 години за дълъг период от време.

Ето някои от идеите, които реализирахме наскоро:

Проект "Къща на гръцкото крайбрежие"

Проектът възникна като следствие от хиперзатрупването на стълбището ни с кашони от онлайн доставки, а концепцията за синя гръцка къща без врата беше олицетворение за мечтата ни за така блянуваната почивка на морето в края на пандемията. Запълнихме я с налични дървени мебели от Лидл и падна голяма игра.

Проект "Джексън Полок"

Това е една стара идея, която може да бъде успешно използвана от майките на по-разтропаните експресивни художници. След приключване на творческия процес, кашонът може да послужи за свърталище на невръстния мазач или да бъде директно изхвърлен.

Проект "Бална рокля" от готварско фолио

Снимката е авторство на Рая, която реши да снима роклята от готварско фолио на фона на кутия за кукли. Необходима ви е само ролка готварско фолио и нула способности за шев и кройка. 

Проект "Хартиени кукли"

Тази идея дойде от Рая, а аз посветих няколко часа да изровя от нета някакви помощни материали. Необходим е модел и дрешки, които ако искате да станат по-здрави, можете да подлепите с картон и детето може да си оцветява и преоблича по цял ден.

Докато пиша тези редове се сещам за още една идея за "къстъмайзване" на този модел - различни очи, уста, нос, прически и аксесоари.

Барбекю в гората

Когато група лакомници природолюбители си намерят хубаво място за правене на огън, докато аз храня бебето в колата.

Декорация на татко, който се опитва да се сертифицира за нещо сложно технологично

Тук указанията са ясни - намират се подръчни материали и се тества търпението на татенцето докато чете сложни дебели книги.

Рождението на хан Тервел по време на пандемия

Първи ден на последна менструация: Забременях за втори път в средата юли без да имам и най-малкото подозрение, че ще ми се наложи да раждам с маска. Разбрах без тестове - прилоша ми в сауната, а после започнах да се задъхвам по стълбите на нивото на 3 етаж, което ми се стори най-малкото съмнително.

Уелнес: Стартирах с 10 килограма надтегло и качих 10 през бременността. Въпреки това, не спрях фитнеса в акомпаниамента на моята любима бойна дружина полска от офиса - Юлкa и Деска. Не мога да не разкажа как протичаше организацията и реализацията на тези спортни занимания. Започвахме работа сравнително бодри, но около обяд настъпваше предела на издържливостта ни, когато след безброй псувни, захвърляхме прасетата и кравите гладни и хуквахме да избием натрупаната негативна енергия. Юла се хвърляше настървено върху някоя пътека и не слизаше докато не придобие цвят на презрял домат, аз борих стълби, пулверизирайки щедро стеър мастъра и представяйки си как катеря някой връх, а Деска прецизно се разтягаше с грацилността на фламинго пред някое огледало. С нарастването на моя корем извън габарита на всичките ми спортни екипи, контрастът между моя милост разтягаща с ръка ластика на клина подтичвайки и сумтящите из залата боксжори ставаше все по-внушителен, а лаф моабета постепенно изместваше задъхването от зор. През последния триместър, тези занимания се трансформираха в разходки из Южен парк и пазар на ябълки от дядото на спирката.

За разлика от първата бременност, сега имаше сутрешно гадене, а хемороидите и киселините ме захапаха сравнително по-рано, но пък открих Гавискона - тази феноменална субстанция ала ментов сироп, което неутрализирайки киселините, но предизвикваше гадене със зашеметяващия си вкус и текстура.

На шега на майтап, деветте месеца се изнизаха неусетно и дойде време да се отдам на релакс.

Какво се случи реално: В края на бременността се препокриха няколко фактора - в офиса беше много напрегнато, поради скорошното ми оттегляне и не само, задаваше се грипна епидемия, а в Китай ковид набираше скорост. Успях да се преборя да си работя от къщи, но вместо да намаля работата, по-скоро се отрязах от социални контакти което определено ми се отрази зле (през декември пък през копа прелетя заплаха от шарка и бях оставила Рая у дома за 2-3 седмици).

В здравословно отношение нещата също не изглеждаха никак добре - дигнах нивото на захарта и се докарах до гестационен диабет, което предизвика натрупването на отоци, увеличени околоплодни води и бързо растящо бебе, което по-късно се наложи да бъде извадено седмица по-рано със секцио. Поредния гаф - в цялата лудница и според мен "безпроблемна" бременност беше това, че отложих разговора за раждане с любимия си гинеколког буквално до два месеца преди раждането. Той не беше особено доволен, че го поставям в патова ситуация, но геройски прие предизвикателството и за втори път приземи успешно самолета.

В момента, в които върнах работния си компютър и си отдъхнах, че най-сетне идват хубави времена (45 дневен болничен за раждане, през който ще се наспя и събера сили за предстоящото раждане), Рая вдигна температура. Последваха шест кошмарни нощи, бълнуване, два негативни теста за грип, липса на апетит, бълнуване през нощта - вече започнах да чертая най-лошия сценарии за менингит или дори корона вирус (въпреки че не сме имали никакви пътувания и съмнителни контакти, аз вече ходих с маска, а и в София още нямаше потвърдени случаи). Междувременно Сава започна да кара нещо подобно на Рая, но с кашлица. Бягах из къщи като линейка, надявайки се да ме размине, но уви след поредните няколко дни нещата и при мен станаха страшни. Кашлицата (без никакви други симптоми) беше суха, но в съчетание с огромен корем, повдигащ диафрагмата ми до гърдите, безсъние, някой друг хемороид и ужасни киселини, положението беше "майка плаче". При сутрешното закашляне повръщах, после си кашлях на общо основание с киселини, след което се напишквах поради същата причина. Интересното беше, че точно в този момент беше обявена пандемия и се разбра, че ни чакат месеци седене у дома.

Започнахме трескаво да реорганизираме живота си и да обмисляме схеми за оцеляване - извънредното положение завари Рая след почти месец и половина седене у дома, Сава мина на хоум офис, баба и дядо плътно вкъщи, че и двамата са с белодробни заболявания. Намерихме си аптеки и магазини за хранителни стоки онлайн, говорих с моя зеленчукмен - Стефчо за това да му пускам заявки по вайбър и без да влизам в магазинчето му да ми ми г мята в багажника, където съм оставила точно пари в брой.

Междувременно аз се влошавах, денонощно четох какво още би могло да ми помогне от народната медицина - чайове, лимони, мед, джинджифил, инхалации, гаргари със сода, сол, морска неморска, на кристали... по цял ден варих води, отвари, топлих камъни във фурната, даже няколко пъти омазах цялата къща с компрес извара, който лекувал пневмонии. Дойде ред за преглед и след като ЦРП -то ми думна 7 пъти над нормата - д-р Илиев категорично отсече, че нещата са опрели до антибиотик.

В процеса на моето лечение, Рая се разкашля - този път не се поколебахме да се обадим на Калин Куче Доктора (колоритен чешит - отшелник - алхимик с титла "Златен Хипократ") да питаме направо за турбо ефективен антибиотик, който да я дигне буквално за 3 дни. Тук ще подчертая, че не сме фенове на гълтането на каквито и да било хапчета без съгласуване с лекар и по принцип, но в този момент всякакви влизанета в болници, клиники или лаборатории, ни се сториха по-лошия сценарии.

Постепенно, след втората седмица, започна да се вижда светлина в тунела. Кашлицата ми се успокои, започнах да поспивам по малко. Терминът обаче си наближаваше въпреки това, че всякакви женски консултации бяха анулирани, а болницата, където щях да раждам затвори врати за едно денонощие поради карантина. В тези условия, по инициатива на моя спасител - д-р Илиев, последните изследвания преди раждане се проведоха в друга частна клиника. На последната от тези срещи беше взето решение - секцио една седмица преди термин, тъй като бебето наближава 4 килограма.

Постъпих в болница в понеделник по обяд. При приемането споделих (никога не съм била дипломат), че все още имам остатъчна кашлица и това предизвика голям ужас сред лекарите, та се стигна дотам да ме изолират и да ми направят тест за корона вирус, който в крайна сметка излезе отрицателен. Цял ден си четох нобеловата лауреатка Олга Токарчук и си мислих колко допирни точки имам с преживяванията и размислите на тази писателка, която е лъжливо абстрактна на пръв поглед, но всъщност безкрайно буквална и свободна.

Страхът от предстоящата операция на следващия ден не ми позволи най-дълбокия и регенериращ сън, но пък адреналинът спомогна да се събудя свежа като кукуряк и готова за упойка.От момента на поставяне до пълното й действие, се радвах на веселия жизнерадостен разговор на екипа от операционната, който обсъждаше моделите маски, които се налага да се кипрят по цяла смяна, на кой какво му е опънато, изпотено и неудобно (тук не мога да не спомена, че по времето, когато по аптеките нямаше пукнато предпазно средство, се бях заловила с правенето на маски самоделки от хартия за печене и бинт, в които след половин час носене, човек изпадаше в кома поради тотална липса на кислород и схващане на ушната мида, която се бореше до последно с мощния ластик за коса, прикрепен с телбод).

В момента, в който вече лежах разпъната на хирургическото легло, а кръвното ми тичаше по ръба на някой алпийски четирихилядник, дочух веселия, винаги позитивен и засмях глас на моя любим д-р Илиев, който за пореден път доказа не само чувството си хумор, изразявайки мнение за "уголемената ми простата", но и професионализма и човечността си. С няколко небрежни движения и лаф моабет като по време на сутрешно кафе, не след дълго той извади едно синьо дупе, издаващо звуци на таралеж, което проплака веднага. Беше последният ден на март, часът беше 11:30, таралежа тежеше 3700 кг, беше дълъг 50 см. и го нарекохме Тервел - син ан Аспарух от рода Дуло.

Името избрахме единодушно и светкавично със Сава, защото ни хареса звученето, вдъхващо някаква прабългарска езическа сила, но в последствие припознах доста невидими на пръв поглед магически символи, които са били предпоставка за избора ми. Съществуват хипотези, че в чест на Тервел, най-вероятно е създаден най-старият и най-внушителен старобългарски монумент, запазен в Европа – барелефът Мадарски конник като мемориал в чест на бог Тангра, на победите над Византия, в памет на неговия баща Аспарух и в израз на величието на Българската държава.

Тези славни земи, зедно с Плиска и Преслав бяха едно от любимите ни места за целодневна семейна разходка когато бях малка, по време на която татко с гордост се перчеше със задълбочените си познания по история. В последствие, тази част от българското изкуство като студентка в академията свързвах основно с история на прабългарското изкуство и доц. Зарко Ждраков (страхотен чешит с живи, трептящи, смеещи се очи). Неговите лекции за тюркския произход на прабългарите всички слушахме с часове с увиснали ченета, а пред нас оживяваха цели битки и сцени от жертвоприношенията към бог Тангра. Неслучайно и по описание на шуменския исторически музей, капището или светилището от Мадара е "зона с висока енергийност", а нашата добра приятелка Наталия Кобилкина би разчела висока наситеност на трептенията.


След операцията последваха фази на епилептична треска, силна болка в легнало положение, зверски глад и жажда...На следващия ден пробивах болката с инат...усещането беше 1:1 вълкът от приказката за Червената шапчица с корем пълен с камъни, които се изсулваха върху раната при всяко ставане и стъпка. Движих се през сълзи, правих някакви странни набирания с планк, за да си взема нещо изпуснато от земята, но не се спрях. Както приканва надписа на бутилката на Джони Уокър - кийп уолкинг !

Пролет. Ренесанс. Рим.

Влизайки днес в блога осъзнах, че последната ми публикация беше озаглавена "Стейк фактор Сава" и маркираше само началото на 2 годишната ни битка със смъртта, която обезцвети голяма част от косата ни, докара ни доста нежелани килограми и страшно много спомени, които бихме искали да забравим. Две години преминаха без планински, шосейни и каквито и да било спортни подвизи, а всичките ни действия бяха насочени към оцеляване и възстановяване.

Дойде време за планиране на 2018 година и Савчето се развихри със силно амбициозни за ужасната ни нешампионска и овална форма планове.

През ноември в района на Бояна се опита да ме задави с годежен пръстен, после ни записа в един куп спортни събития и организира сватбено пътешествие до Рим през април. Насред цялата битова лудница и хроничен недоимък на време и оттам лоша кондиция и визия, подготовката за всички тези метоприятия беше силно компроментирана и доста хумористична.

Първи в списъка беше Маратона в Рим и подписването.

Поверих на моята любима Марта Гомес изработката на "кежуъл" сватбена рокля, която тя заяви от самото начало, че не е убедена че ще успее да ушие. Затова пък, аз прозорливо реших да направя за всеки случай и няколко абстрактни онлайн поръчки от някакъв световно неизвестен корейски сайт, маркирайки техния размер с "S". Тези рокли така и не пристигнаха навреме, а отделно номерацията беше космическа и отговаряше на европейския детски размер за 8-10 годишни.

Няколко дена преди пътуването Марта се предаде окончателно, а онлайн роклите ми така и не пристигнаха, та се наложи да посветим един уикенд за наложително експресен пазар. Това не се оказа лесна задача с Райка, чиито пети фиксирах за по секунда тичайки между редовете по магазините в моловете я "по сутиен", я "по етикет". Като контрапункт на тази бясна динамика го раздаваше Сава - апатичен, с досада и достатъчно изморен още от влизането в първия магазин. Поради липса на бяла рокля, реших да премеря един тъмно син костюм - 1:1 служител на БДЖ, който купих в случай, че започна работа в БДЖ и който Сава хареса и за сватбена одежда само и само да се махаме от МОЛ-а.

След близо час препускане, потна и изморена, фиксирах някаква бяла рокля с ненужно романтични и бъбриви ръкави, които реших да ампутирам с решителността на касапин без да ми мигне окото. В движение грабнахме и едно бяло БДЖ- арско сако и отлетяхме да се разходим в гората и да се успокоим.

Със самото си пристигане хукнахме към българското консулство, за да уредим документите за сватбата. Попаднахме на най-големия измамник таксиджия в цял Рим, който ни прекара през Луната и навъртя сметка, надминаваща и интергалактическите ни очаквания. След леко скарване му дадохме фиксирана сума и той взе, че намери адреса светкавично. Помня аромата на асфалта, който изпаряваше току що излелия се майски дъжд, примесен с ароматите на хиляди цветя, ликуващи из дворовете на посолствата наоколо. Там ни чакаше Дебора - дама от локална агенция, на която се бяхме доверили при организацията на събитието, в което липсваха фанфари, оркестри, гадулки, пити и кокошки, нямаше грам роднина, воали, букети, грим и прически. Докато уреждаме документите, тя грабна Рая с искрена радост и доказа, че езиковите различия са само една формалност.

Налазихме Рим или по-скоро джелатерийте, кафетерийте и пастерийте на Рим. Боже, какво пиршество за сетивата и всички безупречни във вкусово отношение! Как пък не се намери една сладоледаджийница, в която да си кажем, че е по-калпава от съседната! Рая парадираше перманентно в ролята си на занемарено дете омазана я в шоколадов, я в ягодов сладолед, дори не се налагаше да сядаме някъде да обядваме, тъй като нон стоп преживяхме като алпийски крави.

Маратона ди Рома се проведе ден преди сватбата - за да тества физическата кондиция на Жузефаната след преяждане с паста. Това беше първото му участие в спортно събитие след дългата депресия и своеобразно връщане към живота, затова всички приехме това предизвикателство доста емоционално. На отиване към финала Рая намери на улицата годежен пръстен, после зачакахме нашия герой с присвито сърце под силното италианско слънце. В момента, в който Сава се показа зад завоя, Рая нахълта в ограденото маратонско трасе като изтърван от охраната футболен запалянко, гушна тати и засрами всички финиширащи участници със спортната си форма.









През следващите дни обиколихме няколко културни забележителности от които най - тегав се оказа Пантеона. След часове чакане насред хиляди туристи с телефони, камери и всякакви записващи устройства, тълпата ни понесе из каменните лабиринти на този гигантски амфитеатър. Гледката, на която се наложи да се насладим, препускайки зад задъхания ни гайд, беше внушителна и спираща дъха, но все пак усещането за пренаселеност надделя и остави в нас по-скоро неприятно усещане. Затова пък, през следващите дни се отдадохме на хаотични разходки из малките тесни улички с аромат на прясно простряно пране, безцелно шляене около безбройните мраморни фонтани и ахкане пред съвършените форми на античните фигури, подпиращи внушителните архитектурни съоражения. Неописуемо прекрасен, Рим!

Ден преди сватбата Рая погледна замечтано през прозореца на хотелската стая и каза: "Утре ще вали."

Така и стана - още от разсъмване, всички римски божества се бяха събрали над колизеума да си дуднят и да се карат. Изля се зверски порой, който разруши и без това нищожните ми опити за някаква прическа. Стайлингът ми беше убийствен с любимите ми пантофи от един юкейски сайт, които пропускат вода дори при мъгла, а камо ли прекосявайки всичките локви из калдъръми на Тиволи (имам поне 5 чифта от тях, които тъпо и упорито си нося и в най-дълбокия сняг). За да се донакажа, за самата церемония взех и сините си турбо елегантни токове, които ми се сториха жива инквизиция за стъпалата след няколко години носене само на удобни маратонки. Савчето нямаше никакви проблеми с неговия бизнес апиърънс, Рая къртеше с бяла корейска рокля в романтичен стил и бели кецки с подметка ала цветовете на дъгата.







Насред целия порой пристигнахме в Тиволи с такси - бяла лимузина и заджапахме из локвите като семейството на Пепа Пиг в търсене на старинната сграда на кметството, където щеше да се проведе церемонията. Нашите свидетели - Викинце и Ивчо пристигнаха нахилени както винаги в главозамайващо елегантен вид с китка пролетни цветя и всички се заслушахме в историята на фреските, помещаващи се в обредната зала. След това своеобразно интро, кметът (класически застаряващ палавник сладострастник с достолепна осанка, препасан с италианското знаме) се усмихна дяволито споделяйки, че същинската част на церемонията продължава около минута и затова ни занимава толкова обстойно с история на изкуството.
С приключването на официалната част малко по-късно, не пропусна да се заиграе вербално с нашата фрау Дебора, която беше единствената единица без половинка в залата. Последва предизвикателен танц с очи, намигване и небрежно фри стайл попипване по италиански (немислимо от перспективата на днешната пандемия).

За горчивия шоколад

В същинската част на церемонията имаше общо три параграфа, които обобщени звучаха така, че се ангажираме с това да създадем дом и семейство, което да води начин живот, кореспондиращ с възгледите и на двама ни, както и да се грижим и възпитаме децата си, "съобразявайки се с техните възможности, естествени наклонности и стремежи". Знаехме, че ще продължим да сме различни, да спорим, да се караме и да се сдобряваме, да си пречим и да си помагаме, но затова пък и двамата обичаме горчивия шоколад - единият вкус подчертава спецификата на другия без да им пречи да съставляват едно хармонично цяло.


Продължи да вали и след като си казахме "да". Продължихме и да се радваме на лошото време с нашите приятели (които отдавна си бяха казали "да" неформално, подпечатвайки брачното си свидетелство с две прекрасни деца), прекарвайки целия ден шляейки се из безкрайните разкошни джелатерии, заливайки се във фонтани от горчив шоколад и круша с маскарпоне не обръщайки внимание на шльокащите си, неудобни и пълни с вода обувки. Просто е - бяхме щастливи.

План за близката петилетка с две изречения

-Как виждате себе си в близките 5 години ? - попита ме любезно милата усмихната дама, проверяваща нивото ми на английски наскоро.

Без да се замислям, отговорих: - Виждам себе си "цветна". Помислих си колко идеи прехвърчат в главата ми напоследък - да, ако трябва да сканирам състоянието си в момента, бих го визуализирала точно така - черно - бяла нива след смазваща градушка, над която летят множество пъстри пеперуди. Да, станахме свидетели на поредната огромна буря/ урок в живота си, но предпочитам да се съсредоточа върху цветната част. Вчера разгърнах за първи път албума, посветен на творчеството на Татко - великолепно издание, сътворено с много обич от Краси и Сим Алексиеви - наши Приятели и истински Професионалисти! Силни текстове, великолепни репродукции...нямам думи да изразя радостта си (макар и предпремиерно) ! Предстои ни генерално пренареждане в битов план и създаване на Ателие - планирам работа по много фронтове - от хендмейд бижута, принтове, рисуване и проектиране на детски дрешки и подбни такъми до уъркшопове от типа "отворени врати", докато аз си рисувам, или пека мъфини.

Да, така си представям близките години...нека само да сме здрави !

Лайф гемблинг - стейк фактор Сава

Втори месец се събуждам посред нощ, виждам Сава и Рая - спят - осъзнавам колко съм щастлива и заспивам спокойна. Този разказ не е шега, нито сън, нито художествена измислица, а действителен случай. Все още съм в шок от близостта до смъртта, възмущение и яростен гняв от липсата на елементарно човешко отношение и професионализъм както по частните, така и по държавните болници в столицата - не ми се мисли какво е в малките градове на страната !

Денят започна като класически сюжет за филм на ужасите - младо (айде, сравнително младо) семейство се събужда, пие кафе, майката пее на децата в колата по пътя за градина, а бащата отива на работа. Няколко часа по-късно - по обяд получавам обаждане, че Сава се е почувствал зле и е в интензивното на частна блоница Х. Настроена позитивно, отивам да го развеселя и издумкам по гърба да се стяга. Какво намирам - Сава в напълно неадекватно състояние и висока температура (огромен късмет, че бива намерен своевременно от шефа си, докато блуждае в двора на офиса). Предупреждавам, че може да закъснея за работа. Подписвам съгласие за лумбална пункция, тъй като има подозрения за менингит. Докато лекарите пристъпват към извършване на изследването, Сава получава епилептичен пристъп и се налага да излезем (немалко шокирани от видяното). Питат ме дали сме посещавали скоро Южна Америка или Африка - отричам, но въпреки това целият персонал се окичва с маски. Не разбирайки какво се случва и имайки деца в къщата, слагаме маски и ние - до идването на националния консултант по инфекциозни заболявания. Часовете без никакви новини продължават цяла вечност, докато изораваме тунели в коридора на болницата.

След повече от 6 часово треперене, ни известяват, че вероятно става дума за бактериален менингоенцефалит, който е изключително заразна и животозастрашаваща болест и нашият човек трябва да бъде лекуван в специализирана болница (в България съществуват общо 3 такива заведения). Националният консултант по инфекциозни заболявания (който пристига поредните няколко часа по-късно) потвърждава диагнозата и отказва приема на Сава в специализирана болница поради липсата на интензивно отделение там. В частна болница Х няма отделение по заразни болести и е под въпрос е въобще възможността за транспортиране на пациента. Предупреждавам, че няма да мога да отида на работа в близките дни. Междувременно Рая прекарва вечерта и заспива при Цвети и децата. Разговорът с националния консултант протича в изключително минималистичен стил, тъй като тесните специалисти са си тесни специалисти и с тях простосмъртни тъпанари без медицинско образование няма как да комуникират. През това време, докато болният издъхва, а неговите близки дигат кръвно, останалите здравни лица обсъждат фейсбук профилите и задниците на новите стажантки. Изхвърлят ни отново на коридора - побелели от притеснение и в пълно неведение, след което интубират Сава (хвала, че междувременно отделяме завидни количества адреналин и благодарение на това не колабираме).

Около полунощ се озоваваме пред интензивно отделение на държавна блоница ХХ - кошмарът продължава - пълен хаос, тотална липса на организация, изнервени до лудост сестри ругаещи живите умрели (болни) и умрелите живи (в качеството си на близки). Препускайки по коридорите, търсим трескаво Сава - намираме го в в спешно отделение, което е заключено. Звъним до дупка, докато накрая не се показва едно мудно трудноподвижно същество, подобно на сумо боец с торба за смет в ръка, което ни информира с досада за актуалното състояние на Сава: "Ми, как да е, той си е в кома." Причернява ми... След полунощ се промъквам при Цвети на пръсти, изповядвам й се на колене като на свещенник (тя е един от малкото хора, които умеят да слушат и разбират какво казвам), след което взимам от дивана спящата Рая - мъничка, топла.. не мога дори да заплача, пресъхнала съм от притеснение, тя се сгушва в мен и посяга да суче и така вкопчени една в друга заспиваме.

Тук е момента да благодаря на Цвети и Дани за това, че ми бяха опора през всички тези дни. Нямаше да мога издържа, ако не бяхте Вие!

Спешно отделение

Следват няколко чудовищно дълги дни, в които няма подобрение в общото състояние на Сава- правим ритуални триъгълници между инфекциозното, спешното и неврорирургията. Прибираме се смазани, не можем да си намерим място, вечеряме при Цвети, Рая се буди с "тати", пъха се в обувките му, разнася дрехите му, гледа снимките му, а аз се опитвам да й кажа, че тати ще е добре, но гласът ми затихва преди да съм казала и дума...

След три дни ни бомбардират със спешна животоспасяваща мозъчна операция. Шах и мат !

Ели (Майката на Сава) избухва като Везувии пред шефа на отделението по неврохирургия, помитайки с лавата си всички опити за диалог и избълвайки твърдо като метеорит становище, че операция няма да има и ако се пристъпи към такава, ще съди болницата и него в частност. Това се оказва великолепна стратегия за вбесяване на лекар на годината, който съвсем логично влиза във война с нас. Тук не мога да не вметна, че Ели е изключително чувствителен, грижовен, отговорен, борбен, но не особено тактичен човек, с когото имам щастието да живея. Диаметрално различните особености на характерите ни и разнопосочността на житейската ни философия водят дотам, че разговорите ни често нямат никакви допирни точки, разминавайки се тотално в пространството, но пък това не пречи да се разбираме и обичаме много. Ели е същински талант в областта на нетактизмите. Преди време беше пожелала "За Бог да прости" на една майка, изтървайки на земята парче био торта, правена по повод първия рожден ден на детето, с което Рая се заигра на една площадка. Няма да забравя и пожеланието й: "Мен много ми се иска Майчето да влезе в болница." когато преносвах. Желанието й винаги е добронамерено, както и песните, които пее с голям ентусиазъм, само дето при излизане на повърхността нещата малко й се изплъзват от контрол. В тази връзка, разговорът с неврохирурга - човек който очевидно си разбира от работата и е чуствителен на тази тема премина по възможно най-неподходящия начин. Направеният малко по-късно цветен скенер затвърди диагнозата, а именно рецидивирал абсцес, който трябва да бъде отстранен по спешност, тъй като рискът от спукване е огромен. Успешното протичане на операцията в подобно тежко състояние също е под въпрос - а решението- прехвърлено в наши ръце (понеже сме с претенции). Вече не можех да преглъщам никаква храна(добре, че е протеина на Миленката). Денят премина в бясно рали насред гора от коли в пикови часове в търсене на мнения на други специалисти в областта. Ели изхвърчаше почти в движение от колата, докато аз обикалях да търся къде да паркирам. Съприкосновението със всякакъв формат и разширение нископоставени кръвожадни държавни животни, ругаещи и отказващи всякакъв опит за комуникация ме изкара тотално от релси и вече щях да дерайлирам и да се взривя, когато на прозореца пред поредния паркинг се появи едно усмихнато младо лице със светли очи, което на фона на цялата изкривена, деформирана действителност ми заприлича на ангел. Ангел с пропуск за Рая или свободно място в паркинга на Военна болница. Този непознат Човек ми регулира колана, който се впиваше във врата ми като примка, увери ме, че всичко бъде наред, заплаках... В края на деня взехме трудното решение да заложим живота на Сава и избрахме операция.

Вместу да се залея с водка или да се напуша, изрових якето му от торбата за болкук, която не смеех да извадя от багажника и във вид на дърта вещища хукнах към гората да правя заклинания за живот. Ръмеше леко, почти неусетно...светлината полека се изплъзваше между клоните на дърветата. Прегърнах едно дърво и потънах в него. Зад привидно затихналата, суха кора дочух живот, усмихнах се и реших че всичко ще бъде наред...(тук отново не мога да не спомена съшо толкова вещерските практики на Цвети, с които ми вдъхна огромна доза надежда в момент, когато бях глуха и няма от притеснение). Прибрах се, приспах Рая и писах на всички близки приятели на Сава подробности за операцията. 11.11...няма как да забравим тази дата, ден за духовно пречистване и обновление според Аюрведа, Св. Мина - покровител на семейството, Ден на независимостта на Полша...много символи, много енергии...

Заковахме на площадката пред болницата точно в 12 часа, треперейки гледайки часовниците си на всеки няколко минути, докато не получихме хубави новини за успешна операция без усложнения. Тук е момента да благодаря на всички близки приятели на Сава, които не спряха да се интересуват живо от състоянието му, които го посетиха и трепериха с нас пред болницата - хора, успяхме!

На следващия ден засякохме лекуващия лекар на Сава и когато ни каза, че нашия човек е буден и е добре ми дойде ми налетя като динозавъра от семейство Флинстоун и да го налижа от радост. Той не скри отвращението си от тази агресивна експлозия на емоции, която отблъсна на секундата, а аз не се засегнах от отказа му, дори го разчетох като чувство за хумор.

Отделение по неврохирургия

Намерихме Сава уплашен, навъртял в съзнанието си собствен филм за случилото се, а именно засукано криминале, свързано с кражба на жизненоважни органи. В нито един момент от престоя си, никой не си прави труда да му обясни къде е, какво е преминал, какво следва. Лежи гол, вързан, опрян на стъпалата си, в следствие на което получава гигантски отоци. Персонала на отделението по неврохирургия не се различаваше много от този в спешното отделение - всички бяха избирани с конкурс по липса на милосърдие и хуманност и последното нещо, което ги интересуваше, бяха пациентите. Огромна ангажираност проявяваха към разделното сортиране на боклук, което с часове разпределяха по отделни торби, надписваха и нареждаха като аптекарски шишета. През това време, новоприетите болни без роднински антураж, окичени с многобройни тръбички и контейнери, си затъваха в кръв и урина без никой да ги погледне. Немалко бяха случаите на забравени антибиотици поради натоварен график и приемане на нови пациенти (ако аз дам подобен довод за пропуснат разговор с клиент на шефовете си, ще изхвърча от работа на минутата). Затова и малките стаички бяха препълнени с целите семейства на тримата болни, които висяха там денонощно в ролята на медицински сестри.

Ели караше нощни смени, а аз покривах деня, като това продължи повече от седмица и нагнети до червено желанието ми да убия някого (не, в интерес на истината мечтаех за подвига на онзи норвежец, който нагърмя сумати народ накуп, избавяйки човечеството от злини).

Реших да се "разсея", пазарувайки в близкия хранителен магазин. На касата ме посрещна (или по-скоро ме игнорира) една силно навъсена, неприветлива, откровено грозна жена, която започна да хвърля с досада закупените от мен продукти в торбата, която винаги си нося, за да избягвам найлоките. Пълното й отвращение от тази скучна монотонна дейност привлече вниманието ми и я засякох да пъха в торбата някаква вафла, която аз не съм сложила в кошницата. Веднага правя връзка между ужасно разхвърляния рафт с вафли до лявата ръка на въпросия смарангясан служител и я информирам, че е паднала погрешка, но няма проблем да я отстрани от сметката ми. Еле, все едно й бръкнах в задника, въпросното войдване се оказа безкрайно непосилна за нея задача. Започна да хвърчи из магазина като патка без глава, крещейки как тя не можела да ги прай тези работи на компютъра сама. С цялата си наглост й дадох и банкнота от 50 лв., която окончателно я вбеси и започна да пуфти и тропа с крак. Както правят новинарските телевизии при стряскащи кадри - ноу комент !!!

Опитът ми в близката аптека също промени нивата ми на адреналин, които рядко някой от близкото ми обкръжение успява да разклати. Стоях над 10 минути като статуя на Буда пред единственото достъпно гише със служител. Събра се опашка, която продължи да чака реакции от заетата аптекарка, която невъзмутимо си пишеше по някаква рецепта. Прекалено !

Хепи енд - прибираме Сава у дома, тепърва започва дълъг процес на възтановяване и преосмисляне на случилото се. Продължаваме да не знаем точната диагноза на заболяването, което уж беше диагностицирано като менингоенцефалит, а в епикризата това дори не е споменато. Пост фактум, намирам бегаческия часовник на Сава в едната му маратонка - бях сигурна, че е откраднат в някое от отделенията. Лекарят, провел операцията е голям ценител на изкуството и се оказва и много хубав човек. Рая е дива и щастлива, че има тати, а аз вече се насълзих от писане и не само, така че спирам дотук.

Алпийски къмпинг с неочкван край

Втурнахме се ентусиазирано в поредното си ексцентрично приключение във френските Алпи - този път на къмпинг с палатки. Първоначално замисленото пътуване с кола заменихме в последния момент с полет до Милано и рент а кар с Фиат Панда - колата с най-малък багажник на света. Кацайки на летището в Бергамо, се отправихме енергично (е, не толкова енергично, колкото ни се искаше - отново бягме затрупани от рекордно количество багаж) към офиса на фирмата, на която се бяхме доверили за рент а кар услуги. На двете гишета ни се усмихваха две мили девойки (впоследствие това се оказа оптична измама), които само пренасочваха клиентите към един киоск. Въпросният киоск беше оборудван със скенер, камера и принтер, а за бленуваното возило се водеха дълги и мъчителни преговори посредством видео разговор със служител. Последваха часове чакане, пуфтене и "вежливи" разправии, докато Рая подобряваше международните отношения, закачайки се с представители на всякакви националности, възрасти и класи, пръскайки трохи навред из перфектно лъснатите подове. Развръзката - насочихме се към местна италианска фирма с далеч по-изгодна оферта. Сключихме договор за минути и се отправихме се към въпросната кола с цялата си камара багаж плюс детско столче, докато височината на редиците возила от двете ни страни намаляваше прогресивно, достигайки до най-малката кола "колибри", която предстоеше да затрупаме с нашите огромни, макар и хипер олекотени, къмпингарски принадлежности. Натъпкани в тази италианска дядова ръкавичка, запърпорихме към величествените Алпи в следния състав - Савчето с кормило в ръка, а до него един сак, затрупан с две раници и чанти, достигащи до тавана. Аз - държаща Рая на гърда централно забита на задната седалка така, че зализащото слънце да ми свети право в очите, докато пот се стича симетрично по скулите ми (температурата по време на кацане надвишаваше 35 градуса). От дясната ми страна - туристическата раница на Рая, натъпкана с джапанки и маратонки, а от дясно - детското столче. Пристигнахме в Шамуни преди полунощ. Рая спеше в ръцете ми, а аз, приклещена от столчето (в което тя, за пореден път, категорично отказа да седи) и огромната й турстическа носилка, се опитвах да не мисля колко съм схваната. През това време Сава се бореше с гигантската ни семейна палатка и тътрузеше ентусиазирано дюшеци и спални чували през целия "Льо нещо си" (нямаше как да влезем с колата по това време). Едва около 2 успяхме да се намърдаме по спалните чували с формата на мумия и да усетим колко студени са нощите в Шамуни (поне някои от нас). Събудих се в пълен дисонанс с останалата част от обитателите на палатката. Чуствах се мръсна и вкоченясала (не, че успях да спя кой знае колко, тъй като цяла нощ борих вредния навик на Рая да се отвива) за разлика от нея, която беше повече от въодушевена от вида на новата ни къща. Савчо се беше наспал отлично и се наслаждаваше на гледката. Последва тромава (романтична, според Савчо) процедура по правенето на кафе на два гласа. Действието се изпълняваше посредством клечене над един котлон с един куп ултра леки планински съдове с незнам си какво покритие, докато другият контролира двиижението на Рая в пространството. После се преминаваше към дегустация на оставеното в колата мляко от предния ден, което при наличие на късмет, не беше развалено. Всички тези дейности, извършвани хаотично насред прахоляка ми създаваха масивен дискомфорт, вместу сутрешното медитационно удобство, с което съм си свикнала (който ме познава, знае,че не пътувам без кафе машина). Съвсем различна беше гледната точка на Савчо, който само се удивляваше на лекотата и небрежността на ежедневието в палатката. Разходката до Мер дьо Глас в деня преди старта ни се стори скучна екскурзия за тъпи туристи в сравнение с предстоящите събития. В дните на състезанието с различни дистанции (последните от които 100 и 170 км) къмпинга се напълни с всякакви видове екстравагантно придвижващи се субекти - куцукащи, влачещи произволен крайник или притичващи на интервали. Савчето се размина без никаква видима контузия, когато внезапно започна да куцука и да мечтае за топване на краче в реката, което свидетелстваше за настъпващо подуване на стъпалото. Започнахме да обикаляме заедно околностите за удобно място край реката, но Райче прохленчи и се наложи да тръгна с нея към палатката. След час Савчето застана пред нас като восъчна фигура, застинала физиономия и пресипнал глас, съобщавайки ни новините от последния час. Докато слизал към реката, чул профучаване на мотор и когато се обърнал, раницата била изчезнала. Документи, пари, лична карта, шофьорска книжка с документите на моята кола, дебитна карта, телефон, камера, мп3 плейър, гортексови якета, любими дрехи на Рая бяха само част от щетите. Последва цяла серия блокиране на карти и опити за трансфериране на пари към безопасна сметка, които се оказаха невъзможни, поради липсата на моя телефон, където пристигаха пиновете, верифициращи транзакцията. В крайна сметка намерихме решение, стегнахме временната си къща и тръгнахме за Милано с цел издаване на временен паспорт. *** Наблюдението ми, че всички жители на Шамуни са или планинари или бегачи се оказа доста адекватно. Разказът на Сава за това как му беше открадната раницата би прозвучал мега нелепо и тъпо на всеки, който не е взимал участие в бягане с тредставката "ултра". Разбирането в очите на местният френски полицай обаче, ни подсказа, че този човек знае за какво иде реч. Точно тогава, той каза на Сава : "Ама аз те помня, бягахме заедно на обиколката на Монблан!" Следва продължение...

За лястовичките, които събудиха художника

Кратка, но емоционална история в няколко реда за това как една поръчка за медалионче събуди заспалия в мен художник:

Спрях окончателно да си мечтая за рисуване и правене на бижута в момента, в който Рая разпиля кутийте ми с кукички, халкички и мъниста и доволно омазана с червена темперна боя по лицето заплува сред десетките видове метални елементи, които бях подреждала и събирала старателно с години. Преди няколко седмици ми се обади изключително внимателна Дама, която толкова мило описа желанието си да притежава едно от моите бижута, че не можах да й откажа. За нейно извинение, едва днес достигнах до засекретените си кутийки с бои и метални елементи и с треперещи от удоволствие пръсти успях да изработя така желаното от нея украшение ! Благодаря Ти за тази поръчка - сега осъзнах, колко много съм чакала този момент!

Спомен за татко

Първите ми спомени за татко са свързани с невероятния му ентусиазъм да купува и реже картони и руска акварелна хартия, приканвайки ме да рисувам безспирно (тук не включвам часовете гъделичкане и пръскане от смях в леглото, докато някоя картина не ни хлопнеше по главата). Подреждайки вещите след смъртта му, намерих всичките изхвърлени от мен самата драсканици, рисунки и платна от 2 годишна, които той ценеше и събираше старателно с прецизността на филателист.

Апартамента, в който живеехме в колоритния варненски квартал Вързаждане беше повече ателие, отколкото жилище. В центъра на най-голямата и просторна стая се беше разположило охолно в цялата си прелест "Дървото на живота" или фикуса на мама в чиято саксия растяха всякакви био и супер храни (в България още никой хал хабер си нямаше от "био"). Въпросното дърво заемаше 60 процента от свободното пространство в нашата единствена стая (не броя спалнята, която също представляваше произведение на изкуството, тъй като татко беше изолирал едната стена със стиреопор на мозаичен принцип). Останалото свободно пространство се заемаше от картини - съхнещи, несъхнещи, рамкирани, подбрани за някоя изложба, а стената приличаше на домакинско сито. Почти нямаше място, което да не беше перфорирано с гвоздей. Нямаше гост (независимо от цвета на кожата, пола и вероизповеданието си), който да дойде в къщи, да не разгледа и да не си тръгне с „картинка”. Един от най-близките приятели на татко споделя как наскоро татко ходел с чукче в чантата, търсейки стени за големите си платна, които бяха застрашени от разпадане насред лошите условия на ателието.

Детството ми премина в ходене до летния курорт Златни Пясъци, разпъване на дървени постаменти на главната алея и продаване на картини. Не са малко случаите за замяна на картина за шоколади „Милка” от локалния кореком, от които татко беше нечувано доволен. Творчеството му се радваше на изключителен интерес от страна на чужденците, летуващи по нашето крайбрежие и не след дълго време вече бяхме богати – имахме около милион в банката, който инфлацията стопи за нула време и превърна в жълти стотинки. Подготовката ми за кандидатстудентски изпити по литература и математика беше пълен провал, тъй като без никаква подготовка ме приеха в Хуманитарна гимназия с рисуване. Татко беше на върха на щастието - ето, "в семейството на художник няма как да се роди математик"! Детето е творец, повтаряше гордо, отгръщайки поредната страница на някоя биографична книга за някой импресионист.

Ателието му беше удивително самобитно и усойно помещение, което татко извоюва да ползва и след пенсионирането си срещу една картина наем годишно (обичаше да казва, че, художника няма как да се пенсионира, той си умира с четката в ръка). Намираше се на самия край на плодово-зеленчуковата борса на Варна, където циганите ходеха да изхвърлят разваления зарзават и да се облекчат (картинките и надписите, които татко се принуди да изпише по стените бяха красноречиви). Често се налагаше да стиснеш нос, за да преминеш през невероятната смрад на полуразпадащи се дини, за да навлезеш в "Светая светих" на художническото му его. Веднъж преборил тези сетивни неудобства, на човек не му се тръгваше и можеше да прекара и цял ден насред тази арт обител.

Помешението се състоеше от преддверие, чиито стени бяха изцяло покрити със съхнещи платна, хранилище, където се намираха прецизно подредените картини, показвани само на ценители и малко помешение - олтар, там художникът общуваше с боговете.

Таванът на ателието си беше чиста абстракция - невероятна текстура и сложна гама, но в действителност - структура в перманентен полуразпад, която се налагаше да бъде кърпена перманентно. Татко проявяваше невероятна изобретателност и до едно време се справяше. В последните години от живота му беше трудно да се покатери сам и беше извикал група цигани, на които беше подарил по една картинка. При следващото кърпене, се оказа че бригата си е оставила подаръците на покрива.

Уроците, които татко ми даде именно в ателието, ще останат едни от най-ценните и най-непринудени моменти в живота ми. Далеч от всякакви претенции, намазани в боя до уши, с четка в ръка и пиещи гадно кафе, наричано от мен „бълвоч” (на което той грам не се обиждаше) затъвахме в щастливо безвремие, говорейки си с часове за изкуство. Друг повод за визитите ми в ателието бяха така наречените ни „фотосесии”. Това бяха абсолютно безмислени мероприятия, които обаче и двамата осъществявахме с огромен ентусиазъм. Целта беше заснемане на всички картини, тяхното архивиране и по-лесно координиране и дистрибуиране в пространството. Онова, което се случваше в действителност беше, че след заснемането на една група картини, татко си преработваше една част, друга носеше по галерии, трета подаряваше на приятел. По този начин цялата концепция се разпадаше, тъй като пренареждането ми отнемаше повече, отколкото самата сесия. Картините му бяха в непрестанно движение, живееха забързано и дишаха заедно с него.

Ателето беше събирателен образ на творчеството на татко - ако някой откажеше да дойде в ателието, значи не уважаваше него и изкуството му. Македонският му корен допринасяше за това, че татко беше болезнено принципен, безкомпромисно прям, но в същото време раним и чист, дори наивен като дете, което в немалко случай не му позволяваше да комуникира лесно с колегията. Не се чустваше неудобно от това да отиде и да разкритикува някой автор на откриването на изложбата му, или да довлече всичките си картини от някоя галерия, понеже галеристката го е засегнала. Подготовката за изложба започваше с месеци преди въпросното събитие. Едни платна се носеха за рамкиране, други се надписваха и фирнисираха, правеха се чертежи на галерийното помещение и се започваше една велика препирня с галеристите (ако последните държаха да правят корекции в селекцията, ставаше страшно).

Татко беше човекът, който ме научи да карам кола и с безрезервно търпение и доверие правеше с мен опасни тигели из празни паркинги в околностите на Варна (включително и гробищата - там и без това няма кой да блъснеш и е пълно със завойчета). Неведнъж хвърлях яростно ключовете от колата и хуквах нанякъде бясна и без посока, отсичайки че от мен шофьор няма да стане, но татко твърдеше, че вече ми е навлязъл бензин в кръвта и по негово мнение няма как да ми мине лесно. Отмъкнах колата му в София, когато навърши 80 и спря да кара внимателно (не смяташе за необходимо да гледа страничните огледала, нечувайки клаксоните на тировете, профучаващи псувайки около нас). Не мина и месец , когато отиде и си купи нова по-малка кола с оправданието че без кола се чувствал непълноценен човек. В последните дни от живота си гледаше с тъга новата си количка от балкона, която така и не успя да кара.

Манолов беше невероятна енциклопедия – смайвал ме е с познанията си по история, спорт или политика.

Татко беше безрезервен оптимист - за него темата възраст, болести и кошмари беше табу. За това не се говореше, а ходенето на лекар се избягваше категорично. Чуството му за хумор, неуморим оптимизъм и сила за живот притъпиха сетивата на близките му към мимолетността на живота.

Йолина Стоянова Брунер: Беше такъв майтапчия на младите си години, боооуже мой! Примерно, вуйчо ти беше малък, и вика от тоалета :" Няма книжкаа, дайте ми книжкаа". Демек - свършила тоалетната хартия. И чичо ти Мите му мушва под вратата парче шкурка! Вуйчо ти плаче и вика, а чичо Мите се спуква от смях! "Дадох ти книжка, бе Пламе, не я ли видя?"

Кръстина Манолова: Отпътува за синия свят в съня си. Казаха ни, че сърцето му замъждяло и стихнало. В бялото легло, високо над дядовото лозе, на разсъмване, когато еньовските билки са най-лековити. Животът е шегобиец: на сами Еньовден остана без билка за болката. Или разпозна новия си път. Към отвъдното. Защото приключи със земния: нарисува, приготви и подреди картините. Когато прекрачих прага им, ахнах в друг свят. На свещеното. Което не изговори никога. Рисуваше го. Всеки ден. Цял живот. Разпознах отговорността му. Пред таланта, който не зарови в земята. Пред изкуството: най-автентичната му вписаност в живота. На която служи докрай. Която обслужи докрай. Защото всичко друго е било неважно. И няма никакво значение дали е грешил в дребното. Последният му път води към синьото. Не на морето от картините, не. Синьото на спасението, на сините очи на Христос. Чиято любов го е водила. Из бялата красота на душа, чиста като светлина.

Айгер ултра или мамчето финалист в ролята на горски фантом

Няма да изненадам никой, ако кажа че и в това пътуване не липсваха емоции.

Кратка ретроспекция: три седмици преди състезанието Рая затъна в сополи и кашлица, последвана от моя милост, която скоро придоби глас като на запалянко на Челси по време на квалификациите и не след дълго и Сава, който подобри рекорда по плюене на всякакъв вид секрети в промишлени количества. При баба (която щеше да е част от спортната ни задруга в Швейцария) и дядо нещата изглеждаха привидно по-спокойни, докато една сутрин не се наложи да настаним дядо в болница. Последва период на ежедневни медицински прегледи и изследвания, фиата се беше превърнал в линейка,а локалната аптека - в хранителен магазин.

Диагнозата: всички с Хемофилус инфлуенце - бактериална инфекция, появяваща се под формата на ларингити, пневмонии, минингит и остеомиелит. Няма да навлизам в подробности, касаещи моето месечно кървене след рутинна гинекологична операция (която при кашлица се превръщаше в кръвошуртене), бъбречната криза на Сава два дни преди полет и като капак - крака му, който се наду и показа среден пръст на желанието ни избягаме поредната си ултра. Лечението: 10 дневен прием на антибиотик.

Препоръките на доктора: почивка и лечение.

Какво се случи в действителност: Тръгнахме (закъснявайки, както винаги) с багаж, многократно надминаващ очакванията ни, като в последния момент успяхме да донатъпчем и стерилизираните буркани с храна за Рая, която се наложи да изхвърлим, понеже детето предпочете да жули локална пица и ризото. Опита на Сава да нарами въпросния сак, му коства поне литър пот, който го обля като втори душ още преди да сме тръгнали. Трети литър пот ни заля при предаването на багажа, когато кантара показа легендарните 28 кг. (от допустими 23 кг.). Младежа тактично се направи на разсеян и ни даде зелена светлина към безмитната зона. Същинската част на пътуването настъпи по време на прикачванията, когато се наложи да изградим нашата динамично-сатирична система на преместване в пространството. Най-отпред, гордо изправен и куцукащ се движеше Сава със сака - гигант на гръб, в който можеше да се помести труп. След него Ели, аеродинамично наклонена, движеща се на прибежки (по някаква нейна система, при която й е по-лесно да бяга)влачейки след себе си другия голям сак на колелца с бурканите и държаща в ръка пакет със съмнителен произход, а именно планинската раница на Рая. Накрая аз с гърда в устата на Рая и още две раници на гръб. Динамиката, създавана от прибежките на баба и веселите викове на Райче създаваха усещането, че дори се забавляваме и амбицираме допълнително от късите паузи между отделните влакове.

Веселото тепърва предстоеше - красивите спретнати хотелчета, пръснати из живописните зелени хълмчета, които наблюдавахме от прозореца на влакчето в околностите на Гринделвалд се оказаха доста трудно достъпни. Оказа се, че уличката, по която се стига до нашето място е със завидна денивелация и освен това в ремонт. В отчаянието си да достигнем хотела, се впуснахме в отчаяно катерене на тревните площи между къщите, докато най-сетне се доберем до Соненберг. Ех, струваше си този Соненберг - гледка към Айгер, кристално чист въздух и тишина ! Седнах си на столчето на терасата и си помислих - всички ще умрем един ден, поне нека да е на високо ! Това беше момента, в който реших да пренебрегна предупрежденията на докторите и да изненадам самата себе си, достигайки границите на възможностите си.

Мамчето застана гордо на старта с два швейцарски шоколада, симетрично разположени в двата джоба на раницата и на косъм да хукне с първата вълна професионални спортисти, ако не беше пояснението на доста по-информираната японска агитка, че "смотльовците"(с това мило наименование определям сродните си по подготовка колеги бегачи) тръгват малко по-късно. Не сметнахме за необходимо да информираме предварително организаторите за това, че моето другарче е контузено и ще взема участие като самостоятелен състезател, а не като смесена двойка (регламента на състезанието го допускаше). Благодарение на този пропуск, по-късно се превърнах в бегача фантом - няма ме в никакви списъци, статистики, зачудиха се даже дали да ми дадат медалче и тениска на финала, но на никой не допусна, че мамчето всъщност е тичало с едната хартийка на кръста (чипа е останал атачнат към номера на Сава, който по-късно изхвърлихме с един куп рекламни материали).

След старта: Подтичвайки, изкатерих (с немалко напъди на един крак) първия връх Фирст от поредицата, който по наши изчисления беше "тежката част". Там ме очакваше задругата на пръстена, която с радостните си викове и ръкопляскане вля нова енергия и оптимизъм в кахърната ми мускулатура. Последва леко слизане със затъване в кал, което изглеждаше най-малкото несериозно като за финал за такова състезание (все още не знаех, че се намирам едва на 17 км от старта). Отдъхнах си, мислейки, че няма да има повече качване нагоре, но тук сгреших - "кошмара", наречен Фолхорн тепърва предстоеше. Атакувахме въпросния връх по обяд, като ефекта на силното слънце се подсилваше от снега и топящия се лед, които се стичаше игриво срещу нас. Пред мен се тътрузеше група смесени двойки японци, които учтиво дърпаха половинките си с помощта на едната си щека. Пред мен се олюляваше и един британец, с когото неколкократно се изпреварихме по трасето. Никой от описаните не се движеше бодро, или подтичваше енергично (както се очаква на подобни мероприятия), а едва креташе, впил поглед в една точка. Последните метри ми се наложи да кача, повтаряйки равноделно името на Рая (тя се оказа моя пътеводна светлина в моментите, когато силите са ме напуснали окончателно). Пристигайки подкрепителния пункт, направих фееричен пирует, сгромолясвайки се на две крачки от щастливия британец, който повтаряше, че пристигнал секудни преди края на контролното време. Тази информация премина през едното и излезе през другото ми ухо, като постепенно щеше да възбуди съменията ми за дисквалификация (нямах представа колко е часът, но пристигнах минути след него).

Доста хора прекратиха участието си в състезанието точно на това място, но не и мамчето, което нервозно хукна надолу, за да не изтърве британеца с часовник (по-късно щеше да се окаже, че без чип, никой от организаторите не се е усетил да ме спре). Неколкократно изпусках своя водач по трасето, после пак го догонвах, започнах да си мисля, че вече са ме отрязали и се нося безмислено из заснежената безкрайна алпийска шир. Така на инат достигнах до 36 км. от състезанието. Попитах организаторите дали има смисъл да продължа - отговориха ми, че ако все още имам номер, значи съм потенциален финалист.

Окрилена от добрата новина, се понесох убедена, че оттук нататък следва лесната част - 15 км слизане надолу (какво са 15 км, като си избутал 36 км). Да, ама не, както казваше Петко Бочаров.

Какво се случи в действителност: Бедствие ! 15 км по стръмно надолнище, където и вървенето се усеща като спринт. Опипвах всеки камък и всяко коренище, на което ще се подпра с щеките, за да отскоча надолу. Беше истинско чудо, че не счупих крайник. Финалната права беше осеяна с много окуражаващи погледи и възгласи, които ми дадоха сили да се затичам към финала. Оле !