Радостните събития, предхождащи краковския маратон белязаха пътуването ни до Полша, затова ще започна оттам.
Със Савуна се познавахме от няколко месеца. Живеехме си щастливо и спокойно.
Аз се скъсвах от тренировки през деня и залагах на нощните смени. Беснях и сумтях във фитнес залата като ранен испански бик на арената, а Савуната си тичаше блажено из горските пътечки, увеличавайки усърдно колекцията си от маратонки и наръчници как да избягаш света. Качвахме си, хванати за ръчичка, заснежена Витоша към хижата на Бай Кръстьо, пийвайки си горещ чай с мед и марципан. Гледкахме си филмчета, киснахме си на топличко по саунички и масажчета - същинска идилия - кой като нас!
Няколко месеца по-късно бяхме взели решение, че все някога ще си имаме дете (ключов елемент в мотивацията на бъдещия татко беше, че сме дърти и все повече ще ни харесва да сме си сами - неоспорим факт, с който се съгласих), но далеч не очаквахме, че решението и реализацията ще бъдат толкова близки във времето.
Преди една от поредните тренировки в залата (след екстремно планинско колоездене предния ден с елегантно падане - набучване в рамката на колелото и реанимация с мокри кални листа по главата), решихме да направим профилактично един тест - ей тъй "за всеки случай". Бях напълно спокойна тъй като бях направила всичко възможно да не забременявам - на върха на овулацията си се преструвах на мъртва лисица и се скрих в квартирата си, изкупих всички видове дамски превръзки в района, но въпреки това, чертичките заковаха на две. Определено мога да кажа, че не бях на върха на ентусиазма си - намирах се в бермудски триъгълник - между пълното отсъствие на майчински инстинкти, паническия ужас от поемането на отговорност за живота на един малък Човек и ентусиазма на бъдещия татко. Заложих на последното и не сгреших.
Сюрпризирахме лекарката, потвърдила бременността за планираното 30 часово пътуване до Полша и тръгнахме с няколко договорки - лежане като труп на задната седалка, никакви убийстени суперсерии, никакви френски сиренца през следващите 9 месеца).
Пътуването започна ударно с проливен сръбски дъжд, който постепенно прерастна в порой и навигация, която тъпо и упорито ни вкарваше във всички затворени пътища в ремонт и ни насърчаваше смело да преминаваме през огражденията. Навлизайки в словашки терен, същият високотехнологичен секси женски глас ни упъти встрани от магистралата по един черен път насред гората. Започна да се стъмва. Навлизахме във все по-каменист терен, заобиколен от всички страни от планини, а пътят се стесняваше все повече и повече, докато не намалихме до 20 км в час.Точно когато стана най-драматично и мрачно като в роман на Спилбърг, излязохме насред някакво малко селце и индикация за чистак нова магистрала наблизо (такава така и не се появи на картата, по която се движехме - според нашата навигация карахме насред "нищото" - почти като в картина на Кандински).
Само час по-късно плющяхме доволно горещ славянски гулаш в компанията на подпийнали червендалести местни веселяци и наблюдаващи ни от стената глави на група специфични за региона диви животни - предимно глигани и елени. Обстановката - големи трупи дървета, сцепени на две и разположени по дължина успоредно на стените вместу маси и пейки (сядаш на масата с непознати хора), а по средата - място за музика и танци на народите. Блажено преяли и развеселени, продължихме пътуването си в атмосфера на благородно взаимно завиждане - аз - полупарализирана от лежане, а Савуна, мечтаещ да си легне на моето място.
Проспивайки целия планински масив с присъщите му серпентини, без да повърна, се събудих около 4 сутринта от сирената на движещата се успоредно на нас полицейска патрулка. За стотни от секундата двамата безупречно лъснати и усмихнати полицай изпънати като струни бяха залепнали на прозореца на колата ни. Поздравиха учтиво и с ехидна усмивка загатнаха за причината на нашата среща - преминаване на червен (според Савунки - жълт) светофар. Двете становища без допирни точки и при това на различни езици - английски и полски, се разминаваха като пътнически вагони до момента в който не се намесих с обяснение на полски за състоянието ни след изтощителното пътуване и причината за посещението ни - участие в краковския маратон. Познавайки ината, упоритостта и смелостта (наглостта), с която Савункен има навика да защитава позицията си пред родните катаджии, дори успях да се зарадвам, че тези не отбираха и дума на английски. Тук е мястото да поясня, че моя любим не само "навиква" опонентите си с непоколебима увереност, докато те сами не се откажат да полемизират с него, а дори ги оставя с усещането за вина, че са го спряли. Полските полицаи, обаче, бяха искрено поласкани и развеселени от факта, че сме изминали над 2000 км за участие в маратон. Не успяха да скрият и учудването си от стройната осанка на нашия бегач от балкан енимълс (неколкократно се навеждаха и надзърваха скептично през прозореца елеганстното коремче на моя бегач), но след уверение и извинение от моя страна, разминахме глобата с усмивка и пожелание за приятно изкарване.
След това весело посрещане заковахме пред адреса на хотела, където бяхме букнали апартамент. Стара силно заключена жилищна кооперация, в която идея си нямахме как да се намърдаме, докато не си погледнахме резервацията, на която с малки буквички беше описана процедурата по получаване на ключа. Такъв се взимаше от старата част на града (недалеч от апартамента, но като за пристигнали от България и непознаващи града, лутането по тъмно се оказа доста).
Аз - афектирана от пристигането ни в Полша летях като пролетна птица по улиците, подпитвайки жизнерадостно оцелелите умерено препили студенти по кръчмите за правилната посока, докато Савун мърмореше като свекърва и псуваше навъсено отвън. Макар и по тъмно, културната столица на Полша не спеше, улиците кипяха от студенти, които допълнително изнервиха моя балканец, затова се прибрахме без много излишен ентусиазъм.
Денят на маратона - неделя - започна с дълъг ритуал в не по-малко мистичен за мен ранен час, който Савун изпълняваше всеки път съсредоточено, с вглъбеността на будистки монах. Първата част на това свещенодействиkе обикновено се състоеше в тържествено изваждане на бегаческите такъми от найлонова торба, (от шумоленето на която обикновено аз се събуждах), носеща логото на предходен маратон и тяхното панорамно разстилане в строга последователност. След неколкократно прегрупиране и пренареждане, се пристъпваше към обличане на тази прецизна селекция. Започваше се с ултра хипер специално клинче (последна реколта на Адидас), фланелче със силиконово оребряване и мрежесто изтъняване в пасажите на по-интензивно потене и най-важното - маратонки, които нашия бегач е изследвал задълбочено с прецизността на учен от БАН и теоретично и емпирично са преминали всички възможни тестове (неслучайно седмици преди маратона точно тези маратонки отлежават на видно място в хола така, че редовно да се спъвам в тях).
Неразделна част от подготовката за маратона е зареждането на "пришълеца" (специална турбо олекотена раничка за вода с хвърчащи отвсякъде тръбички), патронажите с енерджи гелчета и барчета (които аз опуквам при най- малкото невнимание на бегача), безопасни иглички за монтиране на номерата и още един куп тракалаци, които щяха да бъдат апликирани тържествено едно по едно върху нашия бегач.
Не съм голям фен на груповите спортни мероприятия, но не мога да отрека, че маратоните (около които групираме повечето си пътувания по света и у нас) са силно мотивиращи и нахъсващи събития. Някаква комбинация от автентичен спортен дух и празничност, присъща на манифестация от времето на соца.
Догодина - семейно - и аз се хвърлям в боя ! Напреед !
