Деветият месец - декември, премина в размер ХХL и оттам рязък спад в подвижността и тотално неглижиране на суетната ми природа. Дните минаваха в спокойно гледане в една точка, спане и кратки спорадични излизания до болницата в яке (придаващо изключителен финес на фигурата ми в комбинация с маратонки и една избеляла долница на анцуг - присъщи на кварталните прошляци). Януари продължи в същия дух с малко повече вероятност за раждане, но уви МОМЕНТЪТ не настъпваше (индикациите за наближаващо раждане тотално отсъстваха). Мина терминът (07 януари), мина още седмица, всеки ден слушане на тонове и така до вторника, в който д-р Илиев не взе решение да действа - в четвъртък сутринта щяхме да поставим лекарство, което да ускори цялата процедура. Ден преди това, обаче, се случи нещо, което беше ясна индикация за раздвижване. В 6 сутринта ме разтресе мощна вълна от болки през 4 минути, които преминаха в кървене (на медицински език т.н. “тапа” се беше предала и пътят към крепостта беше отворен). Контракциите продължиха цял ден. Седях като старши научен сътрудник към БАН, въоражена с лист и химикал и отчитах като сеизмограф начало и край, сила и продължителност на болката, за да знам дали да тичам истерично към болницата, или да родя спокойна като будистки монах (избрах второто) - но нищо не се промени и през нощта, затова стисках зъби, ходих из къщи като евреин пред Стената на плача и броих часовете, надявайки се че всичко ще приключи съвсем скоро. Така устисках до сутринта на четвъртъка , когато изведнъж една топла вълна ме заля неочаквано в легото (популярно като изтичане на води) и това ни активира да се изстреляме към болницата.
Гладна, жадна и примряла от гърчове, постъпих в болницата с 3 см. разкритие - 1 см. ме делеше от СПАСЕНИЕТО - упойка, която ми вляха около 7 часа и настъпи РАЯТ. Унасях се като овца из облаците (като тези от бебешките анимационни филмчета) без да усещам никаква болка и наблюдавайки с учудване гърченето на 3 жени, който крещяха и бяха изнасяни една по една към родилното. Все още не подозирах, че съвсем скоро и аз ще получа една нова банка окситоцин, който щеше да ме пренесе в АДА. Блаженството, в което бях потънала с помощта на магическата епидурална упойка, наближаваше края си. Пъшкането и гърчовете зачестиха и постепенно започнаха да преминават в тигров рев, непознат на слуха и гърлото ми до момента. Всякакъв опит за овладяване на положението с дълбоко ритмично дишане пропадаше в пропаст...чувах само ехото му да се разбива в командите на д-р Илиев - "Напъни и акай, затвори очите, дишай и акай ! ". Колкото и да се напъвах, обаче, бебето си седеше, без да помръдне, на един пръст разстояние от аварийния изход. Продължих да озвучавам цялото отделение гърчейки се като червей, но без ефект. Междувременно тоновете започнаха да падат: "Детето не е добре в момента, положението е наистина сериозно, стегни се и напъвай !". Тези думи отключиха тотална активация и страх, тъй като и дотогава давах всичко от себе си... но явно съм започнала да напъвам по-силно...В този момент за стотни от секундата д-р Илиев извади един уред подобен на вакум за почистване на канали и след поредния напън едно овално, твърдо нещо изсвистя като футболна топка в ръцете му и проплака. Прелетях два пъти цялата слънчева система от разтягането на тазовите кости и изведнъж между краката си видях целия екип, който поради технически причини (огромния корем) нямаше как да фиксирам преди това. Докато се усетя едно светлокосо кокорче ( Роди се 3030 кг., 49 см. ) лежеше спокойно на гърдите ми и ме гледаше с учудени сини очички примлясквайки. Казах си: "Брей, то дори хубавко това бимби." ( скептицизма по отношение на естетическите качества на бебките винаги са били присъщи на природата ми).
Видимо доволни и успокоени, всички се заприказваха и засмяха и следващите минути на шиене преминаха в топъл разговор като в "На кафе". Дните в болницата прекарах в задълбочени изследвания, свързани със структурата на лигнина (целта беше да се минимизира болката при сядане), изготвянето на тактики и стратегий за пишкане (първото такова продължи около час) и седене под един специален ъгъл без да се притиска претърпелият корабокрушение плавателен съд. На втория ден от престоя я кръстихме единодушно Рая (това ме наведжа за мисълта за един разговор с татко по темата за имената на внуците и как беше болезнено чуствителен към перспективата моето дете да не е кръстено на него). Въпреки това съм сигурна, че наблюдава отгоре и се радва много.
Носеха ни децата за да се напъваме да кърмим преди да ни дадат адаптирано мляко, но Рая прояви много ясно предпочитанията си към вкуса на коластрата и доказа, че е е най-подходящия за мен модел осемфазова помпа за кърма. Изписаха ни на 4 ден (доста неочаквано, тъй като при раждането имаше по-изявена жълтеница и повишено ниво левкоцити и се очертаваше по-дълъг престой в болницата на антибиотик). Оказа се, обаче, че всичко се е нормализирало и детето е съвсем здраво. Целият този обрат ни предизвика доста стрес, но пък днес е 4 ден вкъщи (роди се на 15.01 в 13:27) и оттогава сме на 24 часов работен ден ( двамата сме недоспали, схванати, но много щастливи). С всеки изминал ден се убеждавам, че майчинското чуство далеч не е онази магия от турските сериали (идва ти ненадейно като метеорит, или се раждаш с него). Изгражда се всеки ден, както и обичта... Хубавото предстои, отивам да кърмя !
