Алпийски къмпинг с неочкван край

Втурнахме се ентусиазирано в поредното си ексцентрично приключение във френските Алпи - този път на къмпинг с палатки. Първоначално замисленото пътуване с кола заменихме в последния момент с полет до Милано и рент а кар с Фиат Панда - колата с най-малък багажник на света. Кацайки на летището в Бергамо, се отправихме енергично (е, не толкова енергично, колкото ни се искаше - отново бягме затрупани от рекордно количество багаж) към офиса на фирмата, на която се бяхме доверили за рент а кар услуги. На двете гишета ни се усмихваха две мили девойки (впоследствие това се оказа оптична измама), които само пренасочваха клиентите към един киоск. Въпросният киоск беше оборудван със скенер, камера и принтер, а за бленуваното возило се водеха дълги и мъчителни преговори посредством видео разговор със служител. Последваха часове чакане, пуфтене и "вежливи" разправии, докато Рая подобряваше международните отношения, закачайки се с представители на всякакви националности, възрасти и класи, пръскайки трохи навред из перфектно лъснатите подове. Развръзката - насочихме се към местна италианска фирма с далеч по-изгодна оферта. Сключихме договор за минути и се отправихме се към въпросната кола с цялата си камара багаж плюс детско столче, докато височината на редиците возила от двете ни страни намаляваше прогресивно, достигайки до най-малката кола "колибри", която предстоеше да затрупаме с нашите огромни, макар и хипер олекотени, къмпингарски принадлежности. Натъпкани в тази италианска дядова ръкавичка, запърпорихме към величествените Алпи в следния състав - Савчето с кормило в ръка, а до него един сак, затрупан с две раници и чанти, достигащи до тавана. Аз - държаща Рая на гърда централно забита на задната седалка така, че зализащото слънце да ми свети право в очите, докато пот се стича симетрично по скулите ми (температурата по време на кацане надвишаваше 35 градуса). От дясната ми страна - туристическата раница на Рая, натъпкана с джапанки и маратонки, а от дясно - детското столче. Пристигнахме в Шамуни преди полунощ. Рая спеше в ръцете ми, а аз, приклещена от столчето (в което тя, за пореден път, категорично отказа да седи) и огромната й турстическа носилка, се опитвах да не мисля колко съм схваната. През това време Сава се бореше с гигантската ни семейна палатка и тътрузеше ентусиазирано дюшеци и спални чували през целия "Льо нещо си" (нямаше как да влезем с колата по това време). Едва около 2 успяхме да се намърдаме по спалните чували с формата на мумия и да усетим колко студени са нощите в Шамуни (поне някои от нас). Събудих се в пълен дисонанс с останалата част от обитателите на палатката. Чуствах се мръсна и вкоченясала (не, че успях да спя кой знае колко, тъй като цяла нощ борих вредния навик на Рая да се отвива) за разлика от нея, която беше повече от въодушевена от вида на новата ни къща. Савчо се беше наспал отлично и се наслаждаваше на гледката. Последва тромава (романтична, според Савчо) процедура по правенето на кафе на два гласа. Действието се изпълняваше посредством клечене над един котлон с един куп ултра леки планински съдове с незнам си какво покритие, докато другият контролира двиижението на Рая в пространството. После се преминаваше към дегустация на оставеното в колата мляко от предния ден, което при наличие на късмет, не беше развалено. Всички тези дейности, извършвани хаотично насред прахоляка ми създаваха масивен дискомфорт, вместу сутрешното медитационно удобство, с което съм си свикнала (който ме познава, знае,че не пътувам без кафе машина). Съвсем различна беше гледната точка на Савчо, който само се удивляваше на лекотата и небрежността на ежедневието в палатката. Разходката до Мер дьо Глас в деня преди старта ни се стори скучна екскурзия за тъпи туристи в сравнение с предстоящите събития. В дните на състезанието с различни дистанции (последните от които 100 и 170 км) къмпинга се напълни с всякакви видове екстравагантно придвижващи се субекти - куцукащи, влачещи произволен крайник или притичващи на интервали. Савчето се размина без никаква видима контузия, когато внезапно започна да куцука и да мечтае за топване на краче в реката, което свидетелстваше за настъпващо подуване на стъпалото. Започнахме да обикаляме заедно околностите за удобно място край реката, но Райче прохленчи и се наложи да тръгна с нея към палатката. След час Савчето застана пред нас като восъчна фигура, застинала физиономия и пресипнал глас, съобщавайки ни новините от последния час. Докато слизал към реката, чул профучаване на мотор и когато се обърнал, раницата била изчезнала. Документи, пари, лична карта, шофьорска книжка с документите на моята кола, дебитна карта, телефон, камера, мп3 плейър, гортексови якета, любими дрехи на Рая бяха само част от щетите. Последва цяла серия блокиране на карти и опити за трансфериране на пари към безопасна сметка, които се оказаха невъзможни, поради липсата на моя телефон, където пристигаха пиновете, верифициращи транзакцията. В крайна сметка намерихме решение, стегнахме временната си къща и тръгнахме за Милано с цел издаване на временен паспорт. *** Наблюдението ми, че всички жители на Шамуни са или планинари или бегачи се оказа доста адекватно. Разказът на Сава за това как му беше открадната раницата би прозвучал мега нелепо и тъпо на всеки, който не е взимал участие в бягане с тредставката "ултра". Разбирането в очите на местният френски полицай обаче, ни подсказа, че този човек знае за какво иде реч. Точно тогава, той каза на Сава : "Ама аз те помня, бягахме заедно на обиколката на Монблан!" Следва продължение...

За лястовичките, които събудиха художника

Кратка, но емоционална история в няколко реда за това как една поръчка за медалионче събуди заспалия в мен художник:

Спрях окончателно да си мечтая за рисуване и правене на бижута в момента, в който Рая разпиля кутийте ми с кукички, халкички и мъниста и доволно омазана с червена темперна боя по лицето заплува сред десетките видове метални елементи, които бях подреждала и събирала старателно с години. Преди няколко седмици ми се обади изключително внимателна Дама, която толкова мило описа желанието си да притежава едно от моите бижута, че не можах да й откажа. За нейно извинение, едва днес достигнах до засекретените си кутийки с бои и метални елементи и с треперещи от удоволствие пръсти успях да изработя така желаното от нея украшение ! Благодаря Ти за тази поръчка - сега осъзнах, колко много съм чакала този момент!