Лайф гемблинг - стейк фактор Сава

Втори месец се събуждам посред нощ, виждам Сава и Рая - спят - осъзнавам колко съм щастлива и заспивам спокойна. Този разказ не е шега, нито сън, нито художествена измислица, а действителен случай. Все още съм в шок от близостта до смъртта, възмущение и яростен гняв от липсата на елементарно човешко отношение и професионализъм както по частните, така и по държавните болници в столицата - не ми се мисли какво е в малките градове на страната !

Денят започна като класически сюжет за филм на ужасите - младо (айде, сравнително младо) семейство се събужда, пие кафе, майката пее на децата в колата по пътя за градина, а бащата отива на работа. Няколко часа по-късно - по обяд получавам обаждане, че Сава се е почувствал зле и е в интензивното на частна блоница Х. Настроена позитивно, отивам да го развеселя и издумкам по гърба да се стяга. Какво намирам - Сава в напълно неадекватно състояние и висока температура (огромен късмет, че бива намерен своевременно от шефа си, докато блуждае в двора на офиса). Предупреждавам, че може да закъснея за работа. Подписвам съгласие за лумбална пункция, тъй като има подозрения за менингит. Докато лекарите пристъпват към извършване на изследването, Сава получава епилептичен пристъп и се налага да излезем (немалко шокирани от видяното). Питат ме дали сме посещавали скоро Южна Америка или Африка - отричам, но въпреки това целият персонал се окичва с маски. Не разбирайки какво се случва и имайки деца в къщата, слагаме маски и ние - до идването на националния консултант по инфекциозни заболявания. Часовете без никакви новини продължават цяла вечност, докато изораваме тунели в коридора на болницата.

След повече от 6 часово треперене, ни известяват, че вероятно става дума за бактериален менингоенцефалит, който е изключително заразна и животозастрашаваща болест и нашият човек трябва да бъде лекуван в специализирана болница (в България съществуват общо 3 такива заведения). Националният консултант по инфекциозни заболявания (който пристига поредните няколко часа по-късно) потвърждава диагнозата и отказва приема на Сава в специализирана болница поради липсата на интензивно отделение там. В частна болница Х няма отделение по заразни болести и е под въпрос е въобще възможността за транспортиране на пациента. Предупреждавам, че няма да мога да отида на работа в близките дни. Междувременно Рая прекарва вечерта и заспива при Цвети и децата. Разговорът с националния консултант протича в изключително минималистичен стил, тъй като тесните специалисти са си тесни специалисти и с тях простосмъртни тъпанари без медицинско образование няма как да комуникират. През това време, докато болният издъхва, а неговите близки дигат кръвно, останалите здравни лица обсъждат фейсбук профилите и задниците на новите стажантки. Изхвърлят ни отново на коридора - побелели от притеснение и в пълно неведение, след което интубират Сава (хвала, че междувременно отделяме завидни количества адреналин и благодарение на това не колабираме).

Около полунощ се озоваваме пред интензивно отделение на държавна блоница ХХ - кошмарът продължава - пълен хаос, тотална липса на организация, изнервени до лудост сестри ругаещи живите умрели (болни) и умрелите живи (в качеството си на близки). Препускайки по коридорите, търсим трескаво Сава - намираме го в в спешно отделение, което е заключено. Звъним до дупка, докато накрая не се показва едно мудно трудноподвижно същество, подобно на сумо боец с торба за смет в ръка, което ни информира с досада за актуалното състояние на Сава: "Ми, как да е, той си е в кома." Причернява ми... След полунощ се промъквам при Цвети на пръсти, изповядвам й се на колене като на свещенник (тя е един от малкото хора, които умеят да слушат и разбират какво казвам), след което взимам от дивана спящата Рая - мъничка, топла.. не мога дори да заплача, пресъхнала съм от притеснение, тя се сгушва в мен и посяга да суче и така вкопчени една в друга заспиваме.

Тук е момента да благодаря на Цвети и Дани за това, че ми бяха опора през всички тези дни. Нямаше да мога издържа, ако не бяхте Вие!

Спешно отделение

Следват няколко чудовищно дълги дни, в които няма подобрение в общото състояние на Сава- правим ритуални триъгълници между инфекциозното, спешното и неврорирургията. Прибираме се смазани, не можем да си намерим място, вечеряме при Цвети, Рая се буди с "тати", пъха се в обувките му, разнася дрехите му, гледа снимките му, а аз се опитвам да й кажа, че тати ще е добре, но гласът ми затихва преди да съм казала и дума...

След три дни ни бомбардират със спешна животоспасяваща мозъчна операция. Шах и мат !

Ели (Майката на Сава) избухва като Везувии пред шефа на отделението по неврохирургия, помитайки с лавата си всички опити за диалог и избълвайки твърдо като метеорит становище, че операция няма да има и ако се пристъпи към такава, ще съди болницата и него в частност. Това се оказва великолепна стратегия за вбесяване на лекар на годината, който съвсем логично влиза във война с нас. Тук не мога да не вметна, че Ели е изключително чувствителен, грижовен, отговорен, борбен, но не особено тактичен човек, с когото имам щастието да живея. Диаметрално различните особености на характерите ни и разнопосочността на житейската ни философия водят дотам, че разговорите ни често нямат никакви допирни точки, разминавайки се тотално в пространството, но пък това не пречи да се разбираме и обичаме много. Ели е същински талант в областта на нетактизмите. Преди време беше пожелала "За Бог да прости" на една майка, изтървайки на земята парче био торта, правена по повод първия рожден ден на детето, с което Рая се заигра на една площадка. Няма да забравя и пожеланието й: "Мен много ми се иска Майчето да влезе в болница." когато преносвах. Желанието й винаги е добронамерено, както и песните, които пее с голям ентусиазъм, само дето при излизане на повърхността нещата малко й се изплъзват от контрол. В тази връзка, разговорът с неврохирурга - човек който очевидно си разбира от работата и е чуствителен на тази тема премина по възможно най-неподходящия начин. Направеният малко по-късно цветен скенер затвърди диагнозата, а именно рецидивирал абсцес, който трябва да бъде отстранен по спешност, тъй като рискът от спукване е огромен. Успешното протичане на операцията в подобно тежко състояние също е под въпрос - а решението- прехвърлено в наши ръце (понеже сме с претенции). Вече не можех да преглъщам никаква храна(добре, че е протеина на Миленката). Денят премина в бясно рали насред гора от коли в пикови часове в търсене на мнения на други специалисти в областта. Ели изхвърчаше почти в движение от колата, докато аз обикалях да търся къде да паркирам. Съприкосновението със всякакъв формат и разширение нископоставени кръвожадни държавни животни, ругаещи и отказващи всякакъв опит за комуникация ме изкара тотално от релси и вече щях да дерайлирам и да се взривя, когато на прозореца пред поредния паркинг се появи едно усмихнато младо лице със светли очи, което на фона на цялата изкривена, деформирана действителност ми заприлича на ангел. Ангел с пропуск за Рая или свободно място в паркинга на Военна болница. Този непознат Човек ми регулира колана, който се впиваше във врата ми като примка, увери ме, че всичко бъде наред, заплаках... В края на деня взехме трудното решение да заложим живота на Сава и избрахме операция.

Вместу да се залея с водка или да се напуша, изрових якето му от торбата за болкук, която не смеех да извадя от багажника и във вид на дърта вещища хукнах към гората да правя заклинания за живот. Ръмеше леко, почти неусетно...светлината полека се изплъзваше между клоните на дърветата. Прегърнах едно дърво и потънах в него. Зад привидно затихналата, суха кора дочух живот, усмихнах се и реших че всичко ще бъде наред...(тук отново не мога да не спомена съшо толкова вещерските практики на Цвети, с които ми вдъхна огромна доза надежда в момент, когато бях глуха и няма от притеснение). Прибрах се, приспах Рая и писах на всички близки приятели на Сава подробности за операцията. 11.11...няма как да забравим тази дата, ден за духовно пречистване и обновление според Аюрведа, Св. Мина - покровител на семейството, Ден на независимостта на Полша...много символи, много енергии...

Заковахме на площадката пред болницата точно в 12 часа, треперейки гледайки часовниците си на всеки няколко минути, докато не получихме хубави новини за успешна операция без усложнения. Тук е момента да благодаря на всички близки приятели на Сава, които не спряха да се интересуват живо от състоянието му, които го посетиха и трепериха с нас пред болницата - хора, успяхме!

На следващия ден засякохме лекуващия лекар на Сава и когато ни каза, че нашия човек е буден и е добре ми дойде ми налетя като динозавъра от семейство Флинстоун и да го налижа от радост. Той не скри отвращението си от тази агресивна експлозия на емоции, която отблъсна на секундата, а аз не се засегнах от отказа му, дори го разчетох като чувство за хумор.

Отделение по неврохирургия

Намерихме Сава уплашен, навъртял в съзнанието си собствен филм за случилото се, а именно засукано криминале, свързано с кражба на жизненоважни органи. В нито един момент от престоя си, никой не си прави труда да му обясни къде е, какво е преминал, какво следва. Лежи гол, вързан, опрян на стъпалата си, в следствие на което получава гигантски отоци. Персонала на отделението по неврохирургия не се различаваше много от този в спешното отделение - всички бяха избирани с конкурс по липса на милосърдие и хуманност и последното нещо, което ги интересуваше, бяха пациентите. Огромна ангажираност проявяваха към разделното сортиране на боклук, което с часове разпределяха по отделни торби, надписваха и нареждаха като аптекарски шишета. През това време, новоприетите болни без роднински антураж, окичени с многобройни тръбички и контейнери, си затъваха в кръв и урина без никой да ги погледне. Немалко бяха случаите на забравени антибиотици поради натоварен график и приемане на нови пациенти (ако аз дам подобен довод за пропуснат разговор с клиент на шефовете си, ще изхвърча от работа на минутата). Затова и малките стаички бяха препълнени с целите семейства на тримата болни, които висяха там денонощно в ролята на медицински сестри.

Ели караше нощни смени, а аз покривах деня, като това продължи повече от седмица и нагнети до червено желанието ми да убия някого (не, в интерес на истината мечтаех за подвига на онзи норвежец, който нагърмя сумати народ накуп, избавяйки човечеството от злини).

Реших да се "разсея", пазарувайки в близкия хранителен магазин. На касата ме посрещна (или по-скоро ме игнорира) една силно навъсена, неприветлива, откровено грозна жена, която започна да хвърля с досада закупените от мен продукти в торбата, която винаги си нося, за да избягвам найлоките. Пълното й отвращение от тази скучна монотонна дейност привлече вниманието ми и я засякох да пъха в торбата някаква вафла, която аз не съм сложила в кошницата. Веднага правя връзка между ужасно разхвърляния рафт с вафли до лявата ръка на въпросия смарангясан служител и я информирам, че е паднала погрешка, но няма проблем да я отстрани от сметката ми. Еле, все едно й бръкнах в задника, въпросното войдване се оказа безкрайно непосилна за нея задача. Започна да хвърчи из магазина като патка без глава, крещейки как тя не можела да ги прай тези работи на компютъра сама. С цялата си наглост й дадох и банкнота от 50 лв., която окончателно я вбеси и започна да пуфти и тропа с крак. Както правят новинарските телевизии при стряскащи кадри - ноу комент !!!

Опитът ми в близката аптека също промени нивата ми на адреналин, които рядко някой от близкото ми обкръжение успява да разклати. Стоях над 10 минути като статуя на Буда пред единственото достъпно гише със служител. Събра се опашка, която продължи да чака реакции от заетата аптекарка, която невъзмутимо си пишеше по някаква рецепта. Прекалено !

Хепи енд - прибираме Сава у дома, тепърва започва дълъг процес на възтановяване и преосмисляне на случилото се. Продължаваме да не знаем точната диагноза на заболяването, което уж беше диагностицирано като менингоенцефалит, а в епикризата това дори не е споменато. Пост фактум, намирам бегаческия часовник на Сава в едната му маратонка - бях сигурна, че е откраднат в някое от отделенията. Лекарят, провел операцията е голям ценител на изкуството и се оказва и много хубав човек. Рая е дива и щастлива, че има тати, а аз вече се насълзих от писане и не само, така че спирам дотук.

Алпийски къмпинг с неочкван край

Втурнахме се ентусиазирано в поредното си ексцентрично приключение във френските Алпи - този път на къмпинг с палатки. Първоначално замисленото пътуване с кола заменихме в последния момент с полет до Милано и рент а кар с Фиат Панда - колата с най-малък багажник на света. Кацайки на летището в Бергамо, се отправихме енергично (е, не толкова енергично, колкото ни се искаше - отново бягме затрупани от рекордно количество багаж) към офиса на фирмата, на която се бяхме доверили за рент а кар услуги. На двете гишета ни се усмихваха две мили девойки (впоследствие това се оказа оптична измама), които само пренасочваха клиентите към един киоск. Въпросният киоск беше оборудван със скенер, камера и принтер, а за бленуваното возило се водеха дълги и мъчителни преговори посредством видео разговор със служител. Последваха часове чакане, пуфтене и "вежливи" разправии, докато Рая подобряваше международните отношения, закачайки се с представители на всякакви националности, възрасти и класи, пръскайки трохи навред из перфектно лъснатите подове. Развръзката - насочихме се към местна италианска фирма с далеч по-изгодна оферта. Сключихме договор за минути и се отправихме се към въпросната кола с цялата си камара багаж плюс детско столче, докато височината на редиците возила от двете ни страни намаляваше прогресивно, достигайки до най-малката кола "колибри", която предстоеше да затрупаме с нашите огромни, макар и хипер олекотени, къмпингарски принадлежности. Натъпкани в тази италианска дядова ръкавичка, запърпорихме към величествените Алпи в следния състав - Савчето с кормило в ръка, а до него един сак, затрупан с две раници и чанти, достигащи до тавана. Аз - държаща Рая на гърда централно забита на задната седалка така, че зализащото слънце да ми свети право в очите, докато пот се стича симетрично по скулите ми (температурата по време на кацане надвишаваше 35 градуса). От дясната ми страна - туристическата раница на Рая, натъпкана с джапанки и маратонки, а от дясно - детското столче. Пристигнахме в Шамуни преди полунощ. Рая спеше в ръцете ми, а аз, приклещена от столчето (в което тя, за пореден път, категорично отказа да седи) и огромната й турстическа носилка, се опитвах да не мисля колко съм схваната. През това време Сава се бореше с гигантската ни семейна палатка и тътрузеше ентусиазирано дюшеци и спални чували през целия "Льо нещо си" (нямаше как да влезем с колата по това време). Едва около 2 успяхме да се намърдаме по спалните чували с формата на мумия и да усетим колко студени са нощите в Шамуни (поне някои от нас). Събудих се в пълен дисонанс с останалата част от обитателите на палатката. Чуствах се мръсна и вкоченясала (не, че успях да спя кой знае колко, тъй като цяла нощ борих вредния навик на Рая да се отвива) за разлика от нея, която беше повече от въодушевена от вида на новата ни къща. Савчо се беше наспал отлично и се наслаждаваше на гледката. Последва тромава (романтична, според Савчо) процедура по правенето на кафе на два гласа. Действието се изпълняваше посредством клечене над един котлон с един куп ултра леки планински съдове с незнам си какво покритие, докато другият контролира двиижението на Рая в пространството. После се преминаваше към дегустация на оставеното в колата мляко от предния ден, което при наличие на късмет, не беше развалено. Всички тези дейности, извършвани хаотично насред прахоляка ми създаваха масивен дискомфорт, вместу сутрешното медитационно удобство, с което съм си свикнала (който ме познава, знае,че не пътувам без кафе машина). Съвсем различна беше гледната точка на Савчо, който само се удивляваше на лекотата и небрежността на ежедневието в палатката. Разходката до Мер дьо Глас в деня преди старта ни се стори скучна екскурзия за тъпи туристи в сравнение с предстоящите събития. В дните на състезанието с различни дистанции (последните от които 100 и 170 км) къмпинга се напълни с всякакви видове екстравагантно придвижващи се субекти - куцукащи, влачещи произволен крайник или притичващи на интервали. Савчето се размина без никаква видима контузия, когато внезапно започна да куцука и да мечтае за топване на краче в реката, което свидетелстваше за настъпващо подуване на стъпалото. Започнахме да обикаляме заедно околностите за удобно място край реката, но Райче прохленчи и се наложи да тръгна с нея към палатката. След час Савчето застана пред нас като восъчна фигура, застинала физиономия и пресипнал глас, съобщавайки ни новините от последния час. Докато слизал към реката, чул профучаване на мотор и когато се обърнал, раницата била изчезнала. Документи, пари, лична карта, шофьорска книжка с документите на моята кола, дебитна карта, телефон, камера, мп3 плейър, гортексови якета, любими дрехи на Рая бяха само част от щетите. Последва цяла серия блокиране на карти и опити за трансфериране на пари към безопасна сметка, които се оказаха невъзможни, поради липсата на моя телефон, където пристигаха пиновете, верифициращи транзакцията. В крайна сметка намерихме решение, стегнахме временната си къща и тръгнахме за Милано с цел издаване на временен паспорт. *** Наблюдението ми, че всички жители на Шамуни са или планинари или бегачи се оказа доста адекватно. Разказът на Сава за това как му беше открадната раницата би прозвучал мега нелепо и тъпо на всеки, който не е взимал участие в бягане с тредставката "ултра". Разбирането в очите на местният френски полицай обаче, ни подсказа, че този човек знае за какво иде реч. Точно тогава, той каза на Сава : "Ама аз те помня, бягахме заедно на обиколката на Монблан!" Следва продължение...

За лястовичките, които събудиха художника

Кратка, но емоционална история в няколко реда за това как една поръчка за медалионче събуди заспалия в мен художник:

Спрях окончателно да си мечтая за рисуване и правене на бижута в момента, в който Рая разпиля кутийте ми с кукички, халкички и мъниста и доволно омазана с червена темперна боя по лицето заплува сред десетките видове метални елементи, които бях подреждала и събирала старателно с години. Преди няколко седмици ми се обади изключително внимателна Дама, която толкова мило описа желанието си да притежава едно от моите бижута, че не можах да й откажа. За нейно извинение, едва днес достигнах до засекретените си кутийки с бои и метални елементи и с треперещи от удоволствие пръсти успях да изработя така желаното от нея украшение ! Благодаря Ти за тази поръчка - сега осъзнах, колко много съм чакала този момент!

Спомен за татко

Първите ми спомени за татко са свързани с невероятния му ентусиазъм да купува и реже картони и руска акварелна хартия, приканвайки ме да рисувам безспирно (тук не включвам часовете гъделичкане и пръскане от смях в леглото, докато някоя картина не ни хлопнеше по главата). Подреждайки вещите след смъртта му, намерих всичките изхвърлени от мен самата драсканици, рисунки и платна от 2 годишна, които той ценеше и събираше старателно с прецизността на филателист.

Апартамента, в който живеехме в колоритния варненски квартал Вързаждане беше повече ателие, отколкото жилище. В центъра на най-голямата и просторна стая се беше разположило охолно в цялата си прелест "Дървото на живота" или фикуса на мама в чиято саксия растяха всякакви био и супер храни (в България още никой хал хабер си нямаше от "био"). Въпросното дърво заемаше 60 процента от свободното пространство в нашата единствена стая (не броя спалнята, която също представляваше произведение на изкуството, тъй като татко беше изолирал едната стена със стиреопор на мозаичен принцип). Останалото свободно пространство се заемаше от картини - съхнещи, несъхнещи, рамкирани, подбрани за някоя изложба, а стената приличаше на домакинско сито. Почти нямаше място, което да не беше перфорирано с гвоздей. Нямаше гост (независимо от цвета на кожата, пола и вероизповеданието си), който да дойде в къщи, да не разгледа и да не си тръгне с „картинка”. Един от най-близките приятели на татко споделя как наскоро татко ходел с чукче в чантата, търсейки стени за големите си платна, които бяха застрашени от разпадане насред лошите условия на ателието.

Детството ми премина в ходене до летния курорт Златни Пясъци, разпъване на дървени постаменти на главната алея и продаване на картини. Не са малко случаите за замяна на картина за шоколади „Милка” от локалния кореком, от които татко беше нечувано доволен. Творчеството му се радваше на изключителен интерес от страна на чужденците, летуващи по нашето крайбрежие и не след дълго време вече бяхме богати – имахме около милион в банката, който инфлацията стопи за нула време и превърна в жълти стотинки. Подготовката ми за кандидатстудентски изпити по литература и математика беше пълен провал, тъй като без никаква подготовка ме приеха в Хуманитарна гимназия с рисуване. Татко беше на върха на щастието - ето, "в семейството на художник няма как да се роди математик"! Детето е творец, повтаряше гордо, отгръщайки поредната страница на някоя биографична книга за някой импресионист.

Ателието му беше удивително самобитно и усойно помещение, което татко извоюва да ползва и след пенсионирането си срещу една картина наем годишно (обичаше да казва, че, художника няма как да се пенсионира, той си умира с четката в ръка). Намираше се на самия край на плодово-зеленчуковата борса на Варна, където циганите ходеха да изхвърлят разваления зарзават и да се облекчат (картинките и надписите, които татко се принуди да изпише по стените бяха красноречиви). Често се налагаше да стиснеш нос, за да преминеш през невероятната смрад на полуразпадащи се дини, за да навлезеш в "Светая светих" на художническото му его. Веднъж преборил тези сетивни неудобства, на човек не му се тръгваше и можеше да прекара и цял ден насред тази арт обител.

Помешението се състоеше от преддверие, чиито стени бяха изцяло покрити със съхнещи платна, хранилище, където се намираха прецизно подредените картини, показвани само на ценители и малко помешение - олтар, там художникът общуваше с боговете.

Таванът на ателието си беше чиста абстракция - невероятна текстура и сложна гама, но в действителност - структура в перманентен полуразпад, която се налагаше да бъде кърпена перманентно. Татко проявяваше невероятна изобретателност и до едно време се справяше. В последните години от живота му беше трудно да се покатери сам и беше извикал група цигани, на които беше подарил по една картинка. При следващото кърпене, се оказа че бригата си е оставила подаръците на покрива.

Уроците, които татко ми даде именно в ателието, ще останат едни от най-ценните и най-непринудени моменти в живота ми. Далеч от всякакви претенции, намазани в боя до уши, с четка в ръка и пиещи гадно кафе, наричано от мен „бълвоч” (на което той грам не се обиждаше) затъвахме в щастливо безвремие, говорейки си с часове за изкуство. Друг повод за визитите ми в ателието бяха така наречените ни „фотосесии”. Това бяха абсолютно безмислени мероприятия, които обаче и двамата осъществявахме с огромен ентусиазъм. Целта беше заснемане на всички картини, тяхното архивиране и по-лесно координиране и дистрибуиране в пространството. Онова, което се случваше в действителност беше, че след заснемането на една група картини, татко си преработваше една част, друга носеше по галерии, трета подаряваше на приятел. По този начин цялата концепция се разпадаше, тъй като пренареждането ми отнемаше повече, отколкото самата сесия. Картините му бяха в непрестанно движение, живееха забързано и дишаха заедно с него.

Ателето беше събирателен образ на творчеството на татко - ако някой откажеше да дойде в ателието, значи не уважаваше него и изкуството му. Македонският му корен допринасяше за това, че татко беше болезнено принципен, безкомпромисно прям, но в същото време раним и чист, дори наивен като дете, което в немалко случай не му позволяваше да комуникира лесно с колегията. Не се чустваше неудобно от това да отиде и да разкритикува някой автор на откриването на изложбата му, или да довлече всичките си картини от някоя галерия, понеже галеристката го е засегнала. Подготовката за изложба започваше с месеци преди въпросното събитие. Едни платна се носеха за рамкиране, други се надписваха и фирнисираха, правеха се чертежи на галерийното помещение и се започваше една велика препирня с галеристите (ако последните държаха да правят корекции в селекцията, ставаше страшно).

Татко беше човекът, който ме научи да карам кола и с безрезервно търпение и доверие правеше с мен опасни тигели из празни паркинги в околностите на Варна (включително и гробищата - там и без това няма кой да блъснеш и е пълно със завойчета). Неведнъж хвърлях яростно ключовете от колата и хуквах нанякъде бясна и без посока, отсичайки че от мен шофьор няма да стане, но татко твърдеше, че вече ми е навлязъл бензин в кръвта и по негово мнение няма как да ми мине лесно. Отмъкнах колата му в София, когато навърши 80 и спря да кара внимателно (не смяташе за необходимо да гледа страничните огледала, нечувайки клаксоните на тировете, профучаващи псувайки около нас). Не мина и месец , когато отиде и си купи нова по-малка кола с оправданието че без кола се чувствал непълноценен човек. В последните дни от живота си гледаше с тъга новата си количка от балкона, която така и не успя да кара.

Манолов беше невероятна енциклопедия – смайвал ме е с познанията си по история, спорт или политика.

Татко беше безрезервен оптимист - за него темата възраст, болести и кошмари беше табу. За това не се говореше, а ходенето на лекар се избягваше категорично. Чуството му за хумор, неуморим оптимизъм и сила за живот притъпиха сетивата на близките му към мимолетността на живота.

Йолина Стоянова Брунер: Беше такъв майтапчия на младите си години, боооуже мой! Примерно, вуйчо ти беше малък, и вика от тоалета :" Няма книжкаа, дайте ми книжкаа". Демек - свършила тоалетната хартия. И чичо ти Мите му мушва под вратата парче шкурка! Вуйчо ти плаче и вика, а чичо Мите се спуква от смях! "Дадох ти книжка, бе Пламе, не я ли видя?"

Кръстина Манолова: Отпътува за синия свят в съня си. Казаха ни, че сърцето му замъждяло и стихнало. В бялото легло, високо над дядовото лозе, на разсъмване, когато еньовските билки са най-лековити. Животът е шегобиец: на сами Еньовден остана без билка за болката. Или разпозна новия си път. Към отвъдното. Защото приключи със земния: нарисува, приготви и подреди картините. Когато прекрачих прага им, ахнах в друг свят. На свещеното. Което не изговори никога. Рисуваше го. Всеки ден. Цял живот. Разпознах отговорността му. Пред таланта, който не зарови в земята. Пред изкуството: най-автентичната му вписаност в живота. На която служи докрай. Която обслужи докрай. Защото всичко друго е било неважно. И няма никакво значение дали е грешил в дребното. Последният му път води към синьото. Не на морето от картините, не. Синьото на спасението, на сините очи на Христос. Чиято любов го е водила. Из бялата красота на душа, чиста като светлина.

Айгер ултра или мамчето финалист в ролята на горски фантом

Няма да изненадам никой, ако кажа че и в това пътуване не липсваха емоции.

Кратка ретроспекция: три седмици преди състезанието Рая затъна в сополи и кашлица, последвана от моя милост, която скоро придоби глас като на запалянко на Челси по време на квалификациите и не след дълго и Сава, който подобри рекорда по плюене на всякакъв вид секрети в промишлени количества. При баба (която щеше да е част от спортната ни задруга в Швейцария) и дядо нещата изглеждаха привидно по-спокойни, докато една сутрин не се наложи да настаним дядо в болница. Последва период на ежедневни медицински прегледи и изследвания, фиата се беше превърнал в линейка,а локалната аптека - в хранителен магазин.

Диагнозата: всички с Хемофилус инфлуенце - бактериална инфекция, появяваща се под формата на ларингити, пневмонии, минингит и остеомиелит. Няма да навлизам в подробности, касаещи моето месечно кървене след рутинна гинекологична операция (която при кашлица се превръщаше в кръвошуртене), бъбречната криза на Сава два дни преди полет и като капак - крака му, който се наду и показа среден пръст на желанието ни избягаме поредната си ултра. Лечението: 10 дневен прием на антибиотик.

Препоръките на доктора: почивка и лечение.

Какво се случи в действителност: Тръгнахме (закъснявайки, както винаги) с багаж, многократно надминаващ очакванията ни, като в последния момент успяхме да донатъпчем и стерилизираните буркани с храна за Рая, която се наложи да изхвърлим, понеже детето предпочете да жули локална пица и ризото. Опита на Сава да нарами въпросния сак, му коства поне литър пот, който го обля като втори душ още преди да сме тръгнали. Трети литър пот ни заля при предаването на багажа, когато кантара показа легендарните 28 кг. (от допустими 23 кг.). Младежа тактично се направи на разсеян и ни даде зелена светлина към безмитната зона. Същинската част на пътуването настъпи по време на прикачванията, когато се наложи да изградим нашата динамично-сатирична система на преместване в пространството. Най-отпред, гордо изправен и куцукащ се движеше Сава със сака - гигант на гръб, в който можеше да се помести труп. След него Ели, аеродинамично наклонена, движеща се на прибежки (по някаква нейна система, при която й е по-лесно да бяга)влачейки след себе си другия голям сак на колелца с бурканите и държаща в ръка пакет със съмнителен произход, а именно планинската раница на Рая. Накрая аз с гърда в устата на Рая и още две раници на гръб. Динамиката, създавана от прибежките на баба и веселите викове на Райче създаваха усещането, че дори се забавляваме и амбицираме допълнително от късите паузи между отделните влакове.

Веселото тепърва предстоеше - красивите спретнати хотелчета, пръснати из живописните зелени хълмчета, които наблюдавахме от прозореца на влакчето в околностите на Гринделвалд се оказаха доста трудно достъпни. Оказа се, че уличката, по която се стига до нашето място е със завидна денивелация и освен това в ремонт. В отчаянието си да достигнем хотела, се впуснахме в отчаяно катерене на тревните площи между къщите, докато най-сетне се доберем до Соненберг. Ех, струваше си този Соненберг - гледка към Айгер, кристално чист въздух и тишина ! Седнах си на столчето на терасата и си помислих - всички ще умрем един ден, поне нека да е на високо ! Това беше момента, в който реших да пренебрегна предупрежденията на докторите и да изненадам самата себе си, достигайки границите на възможностите си.

Мамчето застана гордо на старта с два швейцарски шоколада, симетрично разположени в двата джоба на раницата и на косъм да хукне с първата вълна професионални спортисти, ако не беше пояснението на доста по-информираната японска агитка, че "смотльовците"(с това мило наименование определям сродните си по подготовка колеги бегачи) тръгват малко по-късно. Не сметнахме за необходимо да информираме предварително организаторите за това, че моето другарче е контузено и ще взема участие като самостоятелен състезател, а не като смесена двойка (регламента на състезанието го допускаше). Благодарение на този пропуск, по-късно се превърнах в бегача фантом - няма ме в никакви списъци, статистики, зачудиха се даже дали да ми дадат медалче и тениска на финала, но на никой не допусна, че мамчето всъщност е тичало с едната хартийка на кръста (чипа е останал атачнат към номера на Сава, който по-късно изхвърлихме с един куп рекламни материали).

След старта: Подтичвайки, изкатерих (с немалко напъди на един крак) първия връх Фирст от поредицата, който по наши изчисления беше "тежката част". Там ме очакваше задругата на пръстена, която с радостните си викове и ръкопляскане вля нова енергия и оптимизъм в кахърната ми мускулатура. Последва леко слизане със затъване в кал, което изглеждаше най-малкото несериозно като за финал за такова състезание (все още не знаех, че се намирам едва на 17 км от старта). Отдъхнах си, мислейки, че няма да има повече качване нагоре, но тук сгреших - "кошмара", наречен Фолхорн тепърва предстоеше. Атакувахме въпросния връх по обяд, като ефекта на силното слънце се подсилваше от снега и топящия се лед, които се стичаше игриво срещу нас. Пред мен се тътрузеше група смесени двойки японци, които учтиво дърпаха половинките си с помощта на едната си щека. Пред мен се олюляваше и един британец, с когото неколкократно се изпреварихме по трасето. Никой от описаните не се движеше бодро, или подтичваше енергично (както се очаква на подобни мероприятия), а едва креташе, впил поглед в една точка. Последните метри ми се наложи да кача, повтаряйки равноделно името на Рая (тя се оказа моя пътеводна светлина в моментите, когато силите са ме напуснали окончателно). Пристигайки подкрепителния пункт, направих фееричен пирует, сгромолясвайки се на две крачки от щастливия британец, който повтаряше, че пристигнал секудни преди края на контролното време. Тази информация премина през едното и излезе през другото ми ухо, като постепенно щеше да възбуди съменията ми за дисквалификация (нямах представа колко е часът, но пристигнах минути след него).

Доста хора прекратиха участието си в състезанието точно на това място, но не и мамчето, което нервозно хукна надолу, за да не изтърве британеца с часовник (по-късно щеше да се окаже, че без чип, никой от организаторите не се е усетил да ме спре). Неколкократно изпусках своя водач по трасето, после пак го догонвах, започнах да си мисля, че вече са ме отрязали и се нося безмислено из заснежената безкрайна алпийска шир. Така на инат достигнах до 36 км. от състезанието. Попитах организаторите дали има смисъл да продължа - отговориха ми, че ако все още имам номер, значи съм потенциален финалист.

Окрилена от добрата новина, се понесох убедена, че оттук нататък следва лесната част - 15 км слизане надолу (какво са 15 км, като си избутал 36 км). Да, ама не, както казваше Петко Бочаров.

Какво се случи в действителност: Бедствие ! 15 км по стръмно надолнище, където и вървенето се усеща като спринт. Опипвах всеки камък и всяко коренище, на което ще се подпра с щеките, за да отскоча надолу. Беше истинско чудо, че не счупих крайник. Финалната права беше осеяна с много окуражаващи погледи и възгласи, които ми дадоха сили да се затичам към финала. Оле !

Епична битка със силите на злото или преместването на картините от Варна в София

Дестинация: Варна

Повод за пътуването: пълният с картини страховито пустеещ апартамент.

Кратка хронология на предходните пътешествия, обясняващи безмерната любов на Савун към морската столица:  Първото ни посещение като двойка във Варна се осъществи в най-студения февруарски ден за последните няколко десетилетия. Идейния двигател на проекта беше моя милост, която възнамеряваше да впечатли любимия със спиращ дъха терен за бягане край морето, който да финализираме с потапяне в горещата минерална вода на открития басейн в курорта Св. Константин и Елена.

Какво се получи в действителност : Плувахме в гъста непроходима мъгла, два дни ни валя дъжд (до бягане в такъв порой нямаше как да се стигне), които през нощта стегна и в деня на връщане към София осъмнахме сковани в леден капан. Колата ни беше плътно капсулирана с гладък 2 сантиметров лед, който не позволяваше никави опити за пробив. Около нас един съсед млатеше доволно стъклата на камиона си с някакъв странен уред, докато ние се пързаляхме напред и назад като патки с кофи вряла вода. По пътя се сблъскахме и потрошихме калник в изпаднал на пътя айсберг в стил "Потъването на Титаник". След около стотина километра последва поредното предизвикателство - излизайки от снежния коловоз направихме пълно панорамно завъртане на 360 градуса с финал в насрещното (луд късмет, че нямаше друг луд тръгнал към Варна в същия участък).

На връщане от втората ни визита разбрахме нагледно що е то аквапланинг и единствено благодарение на висшия пилотаж на Бимба сега мога да си пиша този разказ.

Третото ни идване (вече бременна) беше свързано с търчане до централата на НАП и последвал галоп до галерията на Ваня Маркова за откриване на твърде емоционална (като за бременна) изложба на татко, след което (около полунощ) омитане на целия асортимент патладжани в турския ресторант с Братовчедка ми, която реши да се учи как се кара колело по баира до галерията и си сцепи ухото, придобивайки зловещ експресионистичен вид. Нощта премина като филм на ужасите в повръщане, сърцетуп, гъчене в ергенското ми легло и весел хъркоч (Савун беше във вихъра си). Програмата продължи с уреждане на всевъзможни задачки, последната от която - почистване и садене на цветенца в памет на моите Манолчета, което придоби силно символистичен характер, когато размахах брадва с корема, разкрачена над гроба. Едни умират и други се раждат...

Това лято се събудих след тежък сън, ала кошмарка, в който татко ме упрекваше, че оставям картините му да гният в някоя маза (колкото и на шега, това се оказа истина - бях на път да затрия труда на живота му). Потърках очи - Жужа (или Рая - в ролята на Бебе) ме наблюдаваше внимателно със сините си очи. Помислих си - ако не сега, когато съм "свободна", кога ще мога да преместя наследството на татко, на което той беше посветил живота и таланта си ? Обсъдих с Ели ( енергична и усмихната дама в ролята на Баба) и както обикновено се случва, тя разбра притесненията ми и без много обяснения се съгласи да ме придружи. В последствие броят участници в акцията нарастна и четиримата се впуснахме в поредното приключение. Задругата на картините тръгна за Варна в следния състав - моя милост в ролята на идеен глава, художествен директор и фотограф, Савун - логистика и опаковане, Ели - морална подкрепа и всякаква логистика около Райче и Райче - в ролята на бебе. Не мога да не спомена и ОГРОМНАТА подкрепа на Ники и Владо (любими братовчеди на Сава), които се съгласиха да приютят пренесените от нас картини в София. Благодаря Ви, хора, без Вас нямаше да се справя !

Пристигнахме в морската столица със свръхбагаж, тътрузейки със себе си всевъзможни опаковъчни материали, за да си спестим търсенето на стреч и велпапе. Ще пропусна битовизмите. Достатъчен е факта, че се наложи да настаня баба и Сава в една стая като ги завия с чаршафи, които обичайно пазеха картините от прах. Проблемът, обаче, не се криеше в праха, а в това, че единият хърка, а другият страда от активно безсъние, водещо до разхождане, подреждане и заговаряне на спящите, отишли по малка нужда. Основната тежест от внушителния размер на моето наследство падна върху гърба на Савчето, който затвърди окончателно и необратимо отношението си към изкуството и художниците (безумни егоцентрици, създаващи свръхпродукция, която не могат да реализират). До днес ми е трудно да му обясня, че т'ва рисуването не е работа, следваща законите на пазара, а вътрешна потребност, страст, в която няма планиране. Малко сладко татинце и Елчо - благодаря Ви, без Вас нямаше да я бъде !

Уплътнихме до дупка цяла седмица с работа - докато Савчо стречосваше и увиваше в картон големите платна, сумтейки гневно, аз прехвърчах над картините с един лаптоп, записвайки данните и заснемайки ги, въздишайки над сложността на гамата. Времето ни мачкаше, а още не бяхме стигнали до мазата, където татко с прецизността на аптекар, беше подредил най-големите и най-хубавите си платна. В последния ден преди заминаването ни, Сава се качи в окаян вид, напомнящ на египетска мумия - оплетен в мрежа от паяжини, носейки в очите си ужаса от срещата си с всякакви видове праисторически паяци и изчезнали видове хлебарки, които се бяха самоизяли насред нашето наследство. Лошото тепърва предстоеше - половината платна бяха мухлясали и се наложи да бъдат четкани на слънце насред балкона, на който няколко гълъба си бяха увили гнезда и снесли яйца. Започнах ожесточена Донкихотова битка с праха, мухъла и останките на всевъзможни хербаризирани насекоми и вкаменелости, която приключи минути преди нашият шофьор да дойде да товарим. Не познавам човек с подобни качества - подреди великолепно и ни помогна да разтоварим в София с невероятно топло и приятелско отношение, превръщайки се неволно в ценител - благодаря Ти, че станах свидетел на подобна трансформация!

Специална благодарност на близките на Сава - Владо и Ники, че ни приютиха за няколко години и понесоха няколкократните ми набези в стил НЛО с молба за вадене на палет от най-високата възможна локация без мотокар... Ваня Маркова пък е основен домакин и двигател на превърналата се в традиционна изложба, посветена на татко - познавам я от дете - ей на това му се казва огън жена ! Подкрепяше ме откакто се помня и го прави до днес - от първата ми самостоятелна изложба на 17 години, когато насърчаваше всяка фибра в мен да ври и кипи на модна вълна (екипът от манекенки от Хуманитарна гимназия все още си спомня взривното ни модно ревю в градската галерия на Варна) през бижутерските ми страсти, после пък изкуствоведски занимания. Благодаря Ти, Ванюш! Не мога да не спомена и нашите приятели от Пловдив - Краси и Сим Алексиеви,които са основните виновници за издаването на прекрасен албум, посветен на творчеството на татко. Невероятни сте ! Битката за спасяване на картините продължава и до днес...