Няма да изненадам никой, ако кажа че и в това пътуване не липсваха емоции.
Кратка ретроспекция: три седмици преди състезанието Рая затъна в сополи и кашлица, последвана от моя милост, която скоро придоби глас като на запалянко на Челси по време на квалификациите и не след дълго и Сава, който подобри рекорда по плюене на всякакъв вид секрети в промишлени количества. При баба (която щеше да е част от спортната ни задруга в Швейцария) и дядо нещата изглеждаха привидно по-спокойни, докато една сутрин не се наложи да настаним дядо в болница. Последва период на ежедневни медицински прегледи и изследвания, фиата се беше превърнал в линейка,а локалната аптека - в хранителен магазин.
Диагнозата: всички с Хемофилус инфлуенце - бактериална инфекция, появяваща се под формата на ларингити, пневмонии, минингит и остеомиелит. Няма да навлизам в подробности, касаещи моето месечно кървене след рутинна гинекологична операция (която при кашлица се превръщаше в кръвошуртене), бъбречната криза на Сава два дни преди полет и като капак - крака му, който се наду и показа среден пръст на желанието ни избягаме поредната си ултра. Лечението: 10 дневен прием на антибиотик.
Препоръките на доктора: почивка и лечение.
Какво се случи в действителност: Тръгнахме (закъснявайки, както винаги) с багаж, многократно надминаващ очакванията ни, като в последния момент успяхме да донатъпчем и стерилизираните буркани с храна за Рая, която се наложи да изхвърлим, понеже детето предпочете да жули локална пица и ризото. Опита на Сава да нарами въпросния сак, му коства поне литър пот, който го обля като втори душ още преди да сме тръгнали. Трети литър пот ни заля при предаването на багажа, когато кантара показа легендарните 28 кг. (от допустими 23 кг.). Младежа тактично се направи на разсеян и ни даде зелена светлина към безмитната зона. Същинската част на пътуването настъпи по време на прикачванията, когато се наложи да изградим нашата динамично-сатирична система на преместване в пространството. Най-отпред, гордо изправен и куцукащ се движеше Сава със сака - гигант на гръб, в който можеше да се помести труп. След него Ели, аеродинамично наклонена, движеща се на прибежки (по някаква нейна система, при която й е по-лесно да бяга)влачейки след себе си другия голям сак на колелца с бурканите и държаща в ръка пакет със съмнителен произход, а именно планинската раница на Рая. Накрая аз с гърда в устата на Рая и още две раници на гръб. Динамиката, създавана от прибежките на баба и веселите викове на Райче създаваха усещането, че дори се забавляваме и амбицираме допълнително от късите паузи между отделните влакове.
Кратка ретроспекция: три седмици преди състезанието Рая затъна в сополи и кашлица, последвана от моя милост, която скоро придоби глас като на запалянко на Челси по време на квалификациите и не след дълго и Сава, който подобри рекорда по плюене на всякакъв вид секрети в промишлени количества. При баба (която щеше да е част от спортната ни задруга в Швейцария) и дядо нещата изглеждаха привидно по-спокойни, докато една сутрин не се наложи да настаним дядо в болница. Последва период на ежедневни медицински прегледи и изследвания, фиата се беше превърнал в линейка,а локалната аптека - в хранителен магазин.
Диагнозата: всички с Хемофилус инфлуенце - бактериална инфекция, появяваща се под формата на ларингити, пневмонии, минингит и остеомиелит. Няма да навлизам в подробности, касаещи моето месечно кървене след рутинна гинекологична операция (която при кашлица се превръщаше в кръвошуртене), бъбречната криза на Сава два дни преди полет и като капак - крака му, който се наду и показа среден пръст на желанието ни избягаме поредната си ултра. Лечението: 10 дневен прием на антибиотик.
Препоръките на доктора: почивка и лечение.
Какво се случи в действителност: Тръгнахме (закъснявайки, както винаги) с багаж, многократно надминаващ очакванията ни, като в последния момент успяхме да донатъпчем и стерилизираните буркани с храна за Рая, която се наложи да изхвърлим, понеже детето предпочете да жули локална пица и ризото. Опита на Сава да нарами въпросния сак, му коства поне литър пот, който го обля като втори душ още преди да сме тръгнали. Трети литър пот ни заля при предаването на багажа, когато кантара показа легендарните 28 кг. (от допустими 23 кг.). Младежа тактично се направи на разсеян и ни даде зелена светлина към безмитната зона. Същинската част на пътуването настъпи по време на прикачванията, когато се наложи да изградим нашата динамично-сатирична система на преместване в пространството. Най-отпред, гордо изправен и куцукащ се движеше Сава със сака - гигант на гръб, в който можеше да се помести труп. След него Ели, аеродинамично наклонена, движеща се на прибежки (по някаква нейна система, при която й е по-лесно да бяга)влачейки след себе си другия голям сак на колелца с бурканите и държаща в ръка пакет със съмнителен произход, а именно планинската раница на Рая. Накрая аз с гърда в устата на Рая и още две раници на гръб. Динамиката, създавана от прибежките на баба и веселите викове на Райче създаваха усещането, че дори се забавляваме и амбицираме допълнително от късите паузи между отделните влакове.
Веселото тепърва предстоеше - красивите спретнати хотелчета, пръснати из живописните зелени хълмчета, които наблюдавахме от прозореца на влакчето в околностите на Гринделвалд се оказаха доста трудно достъпни. Оказа се, че уличката, по която се стига до нашето място е със завидна денивелация и освен това в ремонт. В отчаянието си да достигнем хотела, се впуснахме в отчаяно катерене на тревните площи между къщите, докато най-сетне се доберем до Соненберг. Ех, струваше си този Соненберг - гледка към Айгер, кристално чист въздух и тишина ! Седнах си на столчето на терасата и си помислих - всички ще умрем един ден, поне нека да е на високо ! Това беше момента, в който реших да пренебрегна предупрежденията на докторите и да изненадам самата себе си, достигайки границите на възможностите си.
Мамчето застана гордо на старта с два швейцарски шоколада, симетрично разположени в двата джоба на раницата и на косъм да хукне с първата вълна професионални спортисти, ако не беше пояснението на доста по-информираната японска агитка, че "смотльовците"(с това мило наименование определям сродните си по подготовка колеги бегачи) тръгват малко по-късно. Не сметнахме за необходимо да информираме предварително организаторите за това, че моето другарче е контузено и ще взема участие като самостоятелен състезател, а не като смесена двойка (регламента на състезанието го допускаше). Благодарение на този пропуск, по-късно се превърнах в бегача фантом - няма ме в никакви списъци, статистики, зачудиха се даже дали да ми дадат медалче и тениска на финала, но на никой не допусна, че мамчето всъщност е тичало с едната хартийка на кръста (чипа е останал атачнат към номера на Сава, който по-късно изхвърлихме с един куп рекламни материали).
Мамчето застана гордо на старта с два швейцарски шоколада, симетрично разположени в двата джоба на раницата и на косъм да хукне с първата вълна професионални спортисти, ако не беше пояснението на доста по-информираната японска агитка, че "смотльовците"(с това мило наименование определям сродните си по подготовка колеги бегачи) тръгват малко по-късно. Не сметнахме за необходимо да информираме предварително организаторите за това, че моето другарче е контузено и ще взема участие като самостоятелен състезател, а не като смесена двойка (регламента на състезанието го допускаше). Благодарение на този пропуск, по-късно се превърнах в бегача фантом - няма ме в никакви списъци, статистики, зачудиха се даже дали да ми дадат медалче и тениска на финала, но на никой не допусна, че мамчето всъщност е тичало с едната хартийка на кръста (чипа е останал атачнат към номера на Сава, който по-късно изхвърлихме с един куп рекламни материали).
След старта: Подтичвайки, изкатерих (с немалко напъди на един крак) първия връх Фирст от поредицата, който по наши изчисления беше "тежката част". Там ме очакваше задругата на пръстена, която с радостните си викове и ръкопляскане вля нова енергия и оптимизъм в кахърната ми мускулатура. Последва леко слизане със затъване в кал, което изглеждаше най-малкото несериозно като за финал за такова състезание (все още не знаех, че се намирам едва на 17 км от старта). Отдъхнах си, мислейки, че няма да има повече качване нагоре, но тук сгреших - "кошмара", наречен Фолхорн тепърва предстоеше. Атакувахме въпросния връх по обяд, като ефекта на силното слънце се подсилваше от снега и топящия се лед, които се стичаше игриво срещу нас. Пред мен се тътрузеше група смесени двойки японци, които учтиво дърпаха половинките си с помощта на едната си щека. Пред мен се олюляваше и един британец, с когото неколкократно се изпреварихме по трасето. Никой от описаните не се движеше бодро, или подтичваше енергично (както се очаква на подобни мероприятия), а едва креташе, впил поглед в една точка. Последните метри ми се наложи да кача, повтаряйки равноделно името на Рая (тя се оказа моя пътеводна светлина в моментите, когато силите са ме напуснали окончателно). Пристигайки подкрепителния пункт, направих фееричен пирует, сгромолясвайки се на две крачки от щастливия британец, който повтаряше, че пристигнал секудни преди края на контролното време. Тази информация премина през едното и излезе през другото ми ухо, като постепенно щеше да възбуди съменията ми за дисквалификация (нямах представа колко е часът, но пристигнах минути след него).
Доста хора прекратиха участието си в състезанието точно на това място, но не и мамчето, което нервозно хукна надолу, за да не изтърве британеца с часовник (по-късно щеше да се окаже, че без чип, никой от организаторите не се е усетил да ме спре). Неколкократно изпусках своя водач по трасето, после пак го догонвах, започнах да си мисля, че вече са ме отрязали и се нося безмислено из заснежената безкрайна алпийска шир. Така на инат достигнах до 36 км. от състезанието. Попитах организаторите дали има смисъл да продължа - отговориха ми, че ако все още имам номер, значи съм потенциален финалист.
Окрилена от добрата новина, се понесох убедена, че оттук нататък следва лесната част - 15 км слизане надолу (какво са 15 км, като си избутал 36 км). Да, ама не, както казваше Петко Бочаров.
Какво се случи в действителност: Бедствие ! 15 км по стръмно надолнище, където и вървенето се усеща като спринт. Опипвах всеки камък и всяко коренище, на което ще се подпра с щеките, за да отскоча надолу. Беше истинско чудо, че не счупих крайник. Финалната права беше осеяна с много окуражаващи погледи и възгласи, които ми дадоха сили да се затичам към финала. Оле !
Няма коментари:
Публикуване на коментар