Спомен за татко

Първите ми спомени за татко са свързани с невероятния му ентусиазъм да купува и реже картони и руска акварелна хартия, приканвайки ме да рисувам безспирно (тук не включвам часовете гъделичкане и пръскане от смях в леглото, докато някоя картина не ни хлопнеше по главата). Подреждайки вещите след смъртта му, намерих всичките изхвърлени от мен самата драсканици, рисунки и платна от 2 годишна, които той ценеше и събираше старателно с прецизността на филателист.

Апартамента, в който живеехме в колоритния варненски квартал Вързаждане беше повече ателие, отколкото жилище. В центъра на най-голямата и просторна стая се беше разположило охолно в цялата си прелест "Дървото на живота" или фикуса на мама в чиято саксия растяха всякакви био и супер храни (в България още никой хал хабер си нямаше от "био"). Въпросното дърво заемаше 60 процента от свободното пространство в нашата единствена стая (не броя спалнята, която също представляваше произведение на изкуството, тъй като татко беше изолирал едната стена със стиреопор на мозаичен принцип). Останалото свободно пространство се заемаше от картини - съхнещи, несъхнещи, рамкирани, подбрани за някоя изложба, а стената приличаше на домакинско сито. Почти нямаше място, което да не беше перфорирано с гвоздей. Нямаше гост (независимо от цвета на кожата, пола и вероизповеданието си), който да дойде в къщи, да не разгледа и да не си тръгне с „картинка”. Един от най-близките приятели на татко споделя как наскоро татко ходел с чукче в чантата, търсейки стени за големите си платна, които бяха застрашени от разпадане насред лошите условия на ателието.

Детството ми премина в ходене до летния курорт Златни Пясъци, разпъване на дървени постаменти на главната алея и продаване на картини. Не са малко случаите за замяна на картина за шоколади „Милка” от локалния кореком, от които татко беше нечувано доволен. Творчеството му се радваше на изключителен интерес от страна на чужденците, летуващи по нашето крайбрежие и не след дълго време вече бяхме богати – имахме около милион в банката, който инфлацията стопи за нула време и превърна в жълти стотинки. Подготовката ми за кандидатстудентски изпити по литература и математика беше пълен провал, тъй като без никаква подготовка ме приеха в Хуманитарна гимназия с рисуване. Татко беше на върха на щастието - ето, "в семейството на художник няма как да се роди математик"! Детето е творец, повтаряше гордо, отгръщайки поредната страница на някоя биографична книга за някой импресионист.

Ателието му беше удивително самобитно и усойно помещение, което татко извоюва да ползва и след пенсионирането си срещу една картина наем годишно (обичаше да казва, че, художника няма как да се пенсионира, той си умира с четката в ръка). Намираше се на самия край на плодово-зеленчуковата борса на Варна, където циганите ходеха да изхвърлят разваления зарзават и да се облекчат (картинките и надписите, които татко се принуди да изпише по стените бяха красноречиви). Често се налагаше да стиснеш нос, за да преминеш през невероятната смрад на полуразпадащи се дини, за да навлезеш в "Светая светих" на художническото му его. Веднъж преборил тези сетивни неудобства, на човек не му се тръгваше и можеше да прекара и цял ден насред тази арт обител.

Помешението се състоеше от преддверие, чиито стени бяха изцяло покрити със съхнещи платна, хранилище, където се намираха прецизно подредените картини, показвани само на ценители и малко помешение - олтар, там художникът общуваше с боговете.

Таванът на ателието си беше чиста абстракция - невероятна текстура и сложна гама, но в действителност - структура в перманентен полуразпад, която се налагаше да бъде кърпена перманентно. Татко проявяваше невероятна изобретателност и до едно време се справяше. В последните години от живота му беше трудно да се покатери сам и беше извикал група цигани, на които беше подарил по една картинка. При следващото кърпене, се оказа че бригата си е оставила подаръците на покрива.

Уроците, които татко ми даде именно в ателието, ще останат едни от най-ценните и най-непринудени моменти в живота ми. Далеч от всякакви претенции, намазани в боя до уши, с четка в ръка и пиещи гадно кафе, наричано от мен „бълвоч” (на което той грам не се обиждаше) затъвахме в щастливо безвремие, говорейки си с часове за изкуство. Друг повод за визитите ми в ателието бяха така наречените ни „фотосесии”. Това бяха абсолютно безмислени мероприятия, които обаче и двамата осъществявахме с огромен ентусиазъм. Целта беше заснемане на всички картини, тяхното архивиране и по-лесно координиране и дистрибуиране в пространството. Онова, което се случваше в действителност беше, че след заснемането на една група картини, татко си преработваше една част, друга носеше по галерии, трета подаряваше на приятел. По този начин цялата концепция се разпадаше, тъй като пренареждането ми отнемаше повече, отколкото самата сесия. Картините му бяха в непрестанно движение, живееха забързано и дишаха заедно с него.

Ателето беше събирателен образ на творчеството на татко - ако някой откажеше да дойде в ателието, значи не уважаваше него и изкуството му. Македонският му корен допринасяше за това, че татко беше болезнено принципен, безкомпромисно прям, но в същото време раним и чист, дори наивен като дете, което в немалко случай не му позволяваше да комуникира лесно с колегията. Не се чустваше неудобно от това да отиде и да разкритикува някой автор на откриването на изложбата му, или да довлече всичките си картини от някоя галерия, понеже галеристката го е засегнала. Подготовката за изложба започваше с месеци преди въпросното събитие. Едни платна се носеха за рамкиране, други се надписваха и фирнисираха, правеха се чертежи на галерийното помещение и се започваше една велика препирня с галеристите (ако последните държаха да правят корекции в селекцията, ставаше страшно).

Татко беше човекът, който ме научи да карам кола и с безрезервно търпение и доверие правеше с мен опасни тигели из празни паркинги в околностите на Варна (включително и гробищата - там и без това няма кой да блъснеш и е пълно със завойчета). Неведнъж хвърлях яростно ключовете от колата и хуквах нанякъде бясна и без посока, отсичайки че от мен шофьор няма да стане, но татко твърдеше, че вече ми е навлязъл бензин в кръвта и по негово мнение няма как да ми мине лесно. Отмъкнах колата му в София, когато навърши 80 и спря да кара внимателно (не смяташе за необходимо да гледа страничните огледала, нечувайки клаксоните на тировете, профучаващи псувайки около нас). Не мина и месец , когато отиде и си купи нова по-малка кола с оправданието че без кола се чувствал непълноценен човек. В последните дни от живота си гледаше с тъга новата си количка от балкона, която така и не успя да кара.

Манолов беше невероятна енциклопедия – смайвал ме е с познанията си по история, спорт или политика.

Татко беше безрезервен оптимист - за него темата възраст, болести и кошмари беше табу. За това не се говореше, а ходенето на лекар се избягваше категорично. Чуството му за хумор, неуморим оптимизъм и сила за живот притъпиха сетивата на близките му към мимолетността на живота.

Йолина Стоянова Брунер: Беше такъв майтапчия на младите си години, боооуже мой! Примерно, вуйчо ти беше малък, и вика от тоалета :" Няма книжкаа, дайте ми книжкаа". Демек - свършила тоалетната хартия. И чичо ти Мите му мушва под вратата парче шкурка! Вуйчо ти плаче и вика, а чичо Мите се спуква от смях! "Дадох ти книжка, бе Пламе, не я ли видя?"

Кръстина Манолова: Отпътува за синия свят в съня си. Казаха ни, че сърцето му замъждяло и стихнало. В бялото легло, високо над дядовото лозе, на разсъмване, когато еньовските билки са най-лековити. Животът е шегобиец: на сами Еньовден остана без билка за болката. Или разпозна новия си път. Към отвъдното. Защото приключи със земния: нарисува, приготви и подреди картините. Когато прекрачих прага им, ахнах в друг свят. На свещеното. Което не изговори никога. Рисуваше го. Всеки ден. Цял живот. Разпознах отговорността му. Пред таланта, който не зарови в земята. Пред изкуството: най-автентичната му вписаност в живота. На която служи докрай. Която обслужи докрай. Защото всичко друго е било неважно. И няма никакво значение дали е грешил в дребното. Последният му път води към синьото. Не на морето от картините, не. Синьото на спасението, на сините очи на Христос. Чиято любов го е водила. Из бялата красота на душа, чиста като светлина.