Народно творчество и разни олигофрении по време на карантина

Идеята за подобна публикация възникна в началото на епидемичната (в последствие пандемична) обстановка в страната, която наложи целодневното ни съжителство с новородено и скучаещ тийнейджър на 5 години за дълъг период от време.

Ето някои от идеите, които реализирахме наскоро:

Проект "Къща на гръцкото крайбрежие"

Проектът възникна като следствие от хиперзатрупването на стълбището ни с кашони от онлайн доставки, а концепцията за синя гръцка къща без врата беше олицетворение за мечтата ни за така блянуваната почивка на морето в края на пандемията. Запълнихме я с налични дървени мебели от Лидл и падна голяма игра.

Проект "Джексън Полок"

Това е една стара идея, която може да бъде успешно използвана от майките на по-разтропаните експресивни художници. След приключване на творческия процес, кашонът може да послужи за свърталище на невръстния мазач или да бъде директно изхвърлен.

Проект "Бална рокля" от готварско фолио

Снимката е авторство на Рая, която реши да снима роклята от готварско фолио на фона на кутия за кукли. Необходима ви е само ролка готварско фолио и нула способности за шев и кройка. 

Проект "Хартиени кукли"

Тази идея дойде от Рая, а аз посветих няколко часа да изровя от нета някакви помощни материали. Необходим е модел и дрешки, които ако искате да станат по-здрави, можете да подлепите с картон и детето може да си оцветява и преоблича по цял ден.

Докато пиша тези редове се сещам за още една идея за "къстъмайзване" на този модел - различни очи, уста, нос, прически и аксесоари.

Барбекю в гората

Когато група лакомници природолюбители си намерят хубаво място за правене на огън, докато аз храня бебето в колата.

Декорация на татко, който се опитва да се сертифицира за нещо сложно технологично

Тук указанията са ясни - намират се подръчни материали и се тества търпението на татенцето докато чете сложни дебели книги.

Рождението на хан Тервел по време на пандемия

Първи ден на последна менструация: Забременях за втори път в средата юли без да имам и най-малкото подозрение, че ще ми се наложи да раждам с маска. Разбрах без тестове - прилоша ми в сауната, а после започнах да се задъхвам по стълбите на нивото на 3 етаж, което ми се стори най-малкото съмнително.

Уелнес: Стартирах с 10 килограма надтегло и качих 10 през бременността. Въпреки това, не спрях фитнеса в акомпаниамента на моята любима бойна дружина полска от офиса - Юлкa и Деска. Не мога да не разкажа как протичаше организацията и реализацията на тези спортни занимания. Започвахме работа сравнително бодри, но около обяд настъпваше предела на издържливостта ни, когато след безброй псувни, захвърляхме прасетата и кравите гладни и хуквахме да избием натрупаната негативна енергия. Юла се хвърляше настървено върху някоя пътека и не слизаше докато не придобие цвят на презрял домат, аз борих стълби, пулверизирайки щедро стеър мастъра и представяйки си как катеря някой връх, а Деска прецизно се разтягаше с грацилността на фламинго пред някое огледало. С нарастването на моя корем извън габарита на всичките ми спортни екипи, контрастът между моя милост разтягаща с ръка ластика на клина подтичвайки и сумтящите из залата боксжори ставаше все по-внушителен, а лаф моабета постепенно изместваше задъхването от зор. През последния триместър, тези занимания се трансформираха в разходки из Южен парк и пазар на ябълки от дядото на спирката.

За разлика от първата бременност, сега имаше сутрешно гадене, а хемороидите и киселините ме захапаха сравнително по-рано, но пък открих Гавискона - тази феноменална субстанция ала ментов сироп, което неутрализирайки киселините, но предизвикваше гадене със зашеметяващия си вкус и текстура.

На шега на майтап, деветте месеца се изнизаха неусетно и дойде време да се отдам на релакс.

Какво се случи реално: В края на бременността се препокриха няколко фактора - в офиса беше много напрегнато, поради скорошното ми оттегляне и не само, задаваше се грипна епидемия, а в Китай ковид набираше скорост. Успях да се преборя да си работя от къщи, но вместо да намаля работата, по-скоро се отрязах от социални контакти което определено ми се отрази зле (през декември пък през копа прелетя заплаха от шарка и бях оставила Рая у дома за 2-3 седмици).

В здравословно отношение нещата също не изглеждаха никак добре - дигнах нивото на захарта и се докарах до гестационен диабет, което предизвика натрупването на отоци, увеличени околоплодни води и бързо растящо бебе, което по-късно се наложи да бъде извадено седмица по-рано със секцио. Поредния гаф - в цялата лудница и според мен "безпроблемна" бременност беше това, че отложих разговора за раждане с любимия си гинеколког буквално до два месеца преди раждането. Той не беше особено доволен, че го поставям в патова ситуация, но геройски прие предизвикателството и за втори път приземи успешно самолета.

В момента, в които върнах работния си компютър и си отдъхнах, че най-сетне идват хубави времена (45 дневен болничен за раждане, през който ще се наспя и събера сили за предстоящото раждане), Рая вдигна температура. Последваха шест кошмарни нощи, бълнуване, два негативни теста за грип, липса на апетит, бълнуване през нощта - вече започнах да чертая най-лошия сценарии за менингит или дори корона вирус (въпреки че не сме имали никакви пътувания и съмнителни контакти, аз вече ходих с маска, а и в София още нямаше потвърдени случаи). Междувременно Сава започна да кара нещо подобно на Рая, но с кашлица. Бягах из къщи като линейка, надявайки се да ме размине, но уви след поредните няколко дни нещата и при мен станаха страшни. Кашлицата (без никакви други симптоми) беше суха, но в съчетание с огромен корем, повдигащ диафрагмата ми до гърдите, безсъние, някой друг хемороид и ужасни киселини, положението беше "майка плаче". При сутрешното закашляне повръщах, после си кашлях на общо основание с киселини, след което се напишквах поради същата причина. Интересното беше, че точно в този момент беше обявена пандемия и се разбра, че ни чакат месеци седене у дома.

Започнахме трескаво да реорганизираме живота си и да обмисляме схеми за оцеляване - извънредното положение завари Рая след почти месец и половина седене у дома, Сава мина на хоум офис, баба и дядо плътно вкъщи, че и двамата са с белодробни заболявания. Намерихме си аптеки и магазини за хранителни стоки онлайн, говорих с моя зеленчукмен - Стефчо за това да му пускам заявки по вайбър и без да влизам в магазинчето му да ми ми г мята в багажника, където съм оставила точно пари в брой.

Междувременно аз се влошавах, денонощно четох какво още би могло да ми помогне от народната медицина - чайове, лимони, мед, джинджифил, инхалации, гаргари със сода, сол, морска неморска, на кристали... по цял ден варих води, отвари, топлих камъни във фурната, даже няколко пъти омазах цялата къща с компрес извара, който лекувал пневмонии. Дойде ред за преглед и след като ЦРП -то ми думна 7 пъти над нормата - д-р Илиев категорично отсече, че нещата са опрели до антибиотик.

В процеса на моето лечение, Рая се разкашля - този път не се поколебахме да се обадим на Калин Куче Доктора (колоритен чешит - отшелник - алхимик с титла "Златен Хипократ") да питаме направо за турбо ефективен антибиотик, който да я дигне буквално за 3 дни. Тук ще подчертая, че не сме фенове на гълтането на каквито и да било хапчета без съгласуване с лекар и по принцип, но в този момент всякакви влизанета в болници, клиники или лаборатории, ни се сториха по-лошия сценарии.

Постепенно, след втората седмица, започна да се вижда светлина в тунела. Кашлицата ми се успокои, започнах да поспивам по малко. Терминът обаче си наближаваше въпреки това, че всякакви женски консултации бяха анулирани, а болницата, където щях да раждам затвори врати за едно денонощие поради карантина. В тези условия, по инициатива на моя спасител - д-р Илиев, последните изследвания преди раждане се проведоха в друга частна клиника. На последната от тези срещи беше взето решение - секцио една седмица преди термин, тъй като бебето наближава 4 килограма.

Постъпих в болница в понеделник по обяд. При приемането споделих (никога не съм била дипломат), че все още имам остатъчна кашлица и това предизвика голям ужас сред лекарите, та се стигна дотам да ме изолират и да ми направят тест за корона вирус, който в крайна сметка излезе отрицателен. Цял ден си четох нобеловата лауреатка Олга Токарчук и си мислих колко допирни точки имам с преживяванията и размислите на тази писателка, която е лъжливо абстрактна на пръв поглед, но всъщност безкрайно буквална и свободна.

Страхът от предстоящата операция на следващия ден не ми позволи най-дълбокия и регенериращ сън, но пък адреналинът спомогна да се събудя свежа като кукуряк и готова за упойка.От момента на поставяне до пълното й действие, се радвах на веселия жизнерадостен разговор на екипа от операционната, който обсъждаше моделите маски, които се налага да се кипрят по цяла смяна, на кой какво му е опънато, изпотено и неудобно (тук не мога да не спомена, че по времето, когато по аптеките нямаше пукнато предпазно средство, се бях заловила с правенето на маски самоделки от хартия за печене и бинт, в които след половин час носене, човек изпадаше в кома поради тотална липса на кислород и схващане на ушната мида, която се бореше до последно с мощния ластик за коса, прикрепен с телбод).

В момента, в който вече лежах разпъната на хирургическото легло, а кръвното ми тичаше по ръба на някой алпийски четирихилядник, дочух веселия, винаги позитивен и засмях глас на моя любим д-р Илиев, който за пореден път доказа не само чувството си хумор, изразявайки мнение за "уголемената ми простата", но и професионализма и човечността си. С няколко небрежни движения и лаф моабет като по време на сутрешно кафе, не след дълго той извади едно синьо дупе, издаващо звуци на таралеж, което проплака веднага. Беше последният ден на март, часът беше 11:30, таралежа тежеше 3700 кг, беше дълъг 50 см. и го нарекохме Тервел - син ан Аспарух от рода Дуло.

Името избрахме единодушно и светкавично със Сава, защото ни хареса звученето, вдъхващо някаква прабългарска езическа сила, но в последствие припознах доста невидими на пръв поглед магически символи, които са били предпоставка за избора ми. Съществуват хипотези, че в чест на Тервел, най-вероятно е създаден най-старият и най-внушителен старобългарски монумент, запазен в Европа – барелефът Мадарски конник като мемориал в чест на бог Тангра, на победите над Византия, в памет на неговия баща Аспарух и в израз на величието на Българската държава.

Тези славни земи, зедно с Плиска и Преслав бяха едно от любимите ни места за целодневна семейна разходка когато бях малка, по време на която татко с гордост се перчеше със задълбочените си познания по история. В последствие, тази част от българското изкуство като студентка в академията свързвах основно с история на прабългарското изкуство и доц. Зарко Ждраков (страхотен чешит с живи, трептящи, смеещи се очи). Неговите лекции за тюркския произход на прабългарите всички слушахме с часове с увиснали ченета, а пред нас оживяваха цели битки и сцени от жертвоприношенията към бог Тангра. Неслучайно и по описание на шуменския исторически музей, капището или светилището от Мадара е "зона с висока енергийност", а нашата добра приятелка Наталия Кобилкина би разчела висока наситеност на трептенията.


След операцията последваха фази на епилептична треска, силна болка в легнало положение, зверски глад и жажда...На следващия ден пробивах болката с инат...усещането беше 1:1 вълкът от приказката за Червената шапчица с корем пълен с камъни, които се изсулваха върху раната при всяко ставане и стъпка. Движих се през сълзи, правих някакви странни набирания с планк, за да си взема нещо изпуснато от земята, но не се спрях. Както приканва надписа на бутилката на Джони Уокър - кийп уолкинг !

Пролет. Ренесанс. Рим.

Влизайки днес в блога осъзнах, че последната ми публикация беше озаглавена "Стейк фактор Сава" и маркираше само началото на 2 годишната ни битка със смъртта, която обезцвети голяма част от косата ни, докара ни доста нежелани килограми и страшно много спомени, които бихме искали да забравим. Две години преминаха без планински, шосейни и каквито и да било спортни подвизи, а всичките ни действия бяха насочени към оцеляване и възстановяване.

Дойде време за планиране на 2018 година и Савчето се развихри със силно амбициозни за ужасната ни нешампионска и овална форма планове.

През ноември в района на Бояна се опита да ме задави с годежен пръстен, после ни записа в един куп спортни събития и организира сватбено пътешествие до Рим през април. Насред цялата битова лудница и хроничен недоимък на време и оттам лоша кондиция и визия, подготовката за всички тези метоприятия беше силно компроментирана и доста хумористична.

Първи в списъка беше Маратона в Рим и подписването.

Поверих на моята любима Марта Гомес изработката на "кежуъл" сватбена рокля, която тя заяви от самото начало, че не е убедена че ще успее да ушие. Затова пък, аз прозорливо реших да направя за всеки случай и няколко абстрактни онлайн поръчки от някакъв световно неизвестен корейски сайт, маркирайки техния размер с "S". Тези рокли така и не пристигнаха навреме, а отделно номерацията беше космическа и отговаряше на европейския детски размер за 8-10 годишни.

Няколко дена преди пътуването Марта се предаде окончателно, а онлайн роклите ми така и не пристигнаха, та се наложи да посветим един уикенд за наложително експресен пазар. Това не се оказа лесна задача с Райка, чиито пети фиксирах за по секунда тичайки между редовете по магазините в моловете я "по сутиен", я "по етикет". Като контрапункт на тази бясна динамика го раздаваше Сава - апатичен, с досада и достатъчно изморен още от влизането в първия магазин. Поради липса на бяла рокля, реших да премеря един тъмно син костюм - 1:1 служител на БДЖ, който купих в случай, че започна работа в БДЖ и който Сава хареса и за сватбена одежда само и само да се махаме от МОЛ-а.

След близо час препускане, потна и изморена, фиксирах някаква бяла рокля с ненужно романтични и бъбриви ръкави, които реших да ампутирам с решителността на касапин без да ми мигне окото. В движение грабнахме и едно бяло БДЖ- арско сако и отлетяхме да се разходим в гората и да се успокоим.

Със самото си пристигане хукнахме към българското консулство, за да уредим документите за сватбата. Попаднахме на най-големия измамник таксиджия в цял Рим, който ни прекара през Луната и навъртя сметка, надминаваща и интергалактическите ни очаквания. След леко скарване му дадохме фиксирана сума и той взе, че намери адреса светкавично. Помня аромата на асфалта, който изпаряваше току що излелия се майски дъжд, примесен с ароматите на хиляди цветя, ликуващи из дворовете на посолствата наоколо. Там ни чакаше Дебора - дама от локална агенция, на която се бяхме доверили при организацията на събитието, в което липсваха фанфари, оркестри, гадулки, пити и кокошки, нямаше грам роднина, воали, букети, грим и прически. Докато уреждаме документите, тя грабна Рая с искрена радост и доказа, че езиковите различия са само една формалност.

Налазихме Рим или по-скоро джелатерийте, кафетерийте и пастерийте на Рим. Боже, какво пиршество за сетивата и всички безупречни във вкусово отношение! Как пък не се намери една сладоледаджийница, в която да си кажем, че е по-калпава от съседната! Рая парадираше перманентно в ролята си на занемарено дете омазана я в шоколадов, я в ягодов сладолед, дори не се налагаше да сядаме някъде да обядваме, тъй като нон стоп преживяхме като алпийски крави.

Маратона ди Рома се проведе ден преди сватбата - за да тества физическата кондиция на Жузефаната след преяждане с паста. Това беше първото му участие в спортно събитие след дългата депресия и своеобразно връщане към живота, затова всички приехме това предизвикателство доста емоционално. На отиване към финала Рая намери на улицата годежен пръстен, после зачакахме нашия герой с присвито сърце под силното италианско слънце. В момента, в който Сава се показа зад завоя, Рая нахълта в ограденото маратонско трасе като изтърван от охраната футболен запалянко, гушна тати и засрами всички финиширащи участници със спортната си форма.









През следващите дни обиколихме няколко културни забележителности от които най - тегав се оказа Пантеона. След часове чакане насред хиляди туристи с телефони, камери и всякакви записващи устройства, тълпата ни понесе из каменните лабиринти на този гигантски амфитеатър. Гледката, на която се наложи да се насладим, препускайки зад задъхания ни гайд, беше внушителна и спираща дъха, но все пак усещането за пренаселеност надделя и остави в нас по-скоро неприятно усещане. Затова пък, през следващите дни се отдадохме на хаотични разходки из малките тесни улички с аромат на прясно простряно пране, безцелно шляене около безбройните мраморни фонтани и ахкане пред съвършените форми на античните фигури, подпиращи внушителните архитектурни съоражения. Неописуемо прекрасен, Рим!

Ден преди сватбата Рая погледна замечтано през прозореца на хотелската стая и каза: "Утре ще вали."

Така и стана - още от разсъмване, всички римски божества се бяха събрали над колизеума да си дуднят и да се карат. Изля се зверски порой, който разруши и без това нищожните ми опити за някаква прическа. Стайлингът ми беше убийствен с любимите ми пантофи от един юкейски сайт, които пропускат вода дори при мъгла, а камо ли прекосявайки всичките локви из калдъръми на Тиволи (имам поне 5 чифта от тях, които тъпо и упорито си нося и в най-дълбокия сняг). За да се донакажа, за самата церемония взех и сините си турбо елегантни токове, които ми се сториха жива инквизиция за стъпалата след няколко години носене само на удобни маратонки. Савчето нямаше никакви проблеми с неговия бизнес апиърънс, Рая къртеше с бяла корейска рокля в романтичен стил и бели кецки с подметка ала цветовете на дъгата.







Насред целия порой пристигнахме в Тиволи с такси - бяла лимузина и заджапахме из локвите като семейството на Пепа Пиг в търсене на старинната сграда на кметството, където щеше да се проведе церемонията. Нашите свидетели - Викинце и Ивчо пристигнаха нахилени както винаги в главозамайващо елегантен вид с китка пролетни цветя и всички се заслушахме в историята на фреските, помещаващи се в обредната зала. След това своеобразно интро, кметът (класически застаряващ палавник сладострастник с достолепна осанка, препасан с италианското знаме) се усмихна дяволито споделяйки, че същинската част на церемонията продължава около минута и затова ни занимава толкова обстойно с история на изкуството.
С приключването на официалната част малко по-късно, не пропусна да се заиграе вербално с нашата фрау Дебора, която беше единствената единица без половинка в залата. Последва предизвикателен танц с очи, намигване и небрежно фри стайл попипване по италиански (немислимо от перспективата на днешната пандемия).

За горчивия шоколад

В същинската част на церемонията имаше общо три параграфа, които обобщени звучаха така, че се ангажираме с това да създадем дом и семейство, което да води начин живот, кореспондиращ с възгледите и на двама ни, както и да се грижим и възпитаме децата си, "съобразявайки се с техните възможности, естествени наклонности и стремежи". Знаехме, че ще продължим да сме различни, да спорим, да се караме и да се сдобряваме, да си пречим и да си помагаме, но затова пък и двамата обичаме горчивия шоколад - единият вкус подчертава спецификата на другия без да им пречи да съставляват едно хармонично цяло.


Продължи да вали и след като си казахме "да". Продължихме и да се радваме на лошото време с нашите приятели (които отдавна си бяха казали "да" неформално, подпечатвайки брачното си свидетелство с две прекрасни деца), прекарвайки целия ден шляейки се из безкрайните разкошни джелатерии, заливайки се във фонтани от горчив шоколад и круша с маскарпоне не обръщайки внимание на шльокащите си, неудобни и пълни с вода обувки. Просто е - бяхме щастливи.