Дестинация: Варна
Повод за пътуването: пълният с картини страховито пустеещ апартамент.
Кратка хронология на предходните пътешествия, обясняващи безмерната любов на Савун към морската столица: Първото ни посещение като двойка във Варна се осъществи в най-студения февруарски ден за последните няколко десетилетия. Идейния двигател на проекта беше моя милост, която възнамеряваше да впечатли любимия със спиращ дъха терен за бягане край морето, който да финализираме с потапяне в горещата минерална вода на открития басейн в курорта Св. Константин и Елена.
Какво се получи в действителност : Плувахме в гъста непроходима мъгла, два дни ни валя дъжд (до бягане в такъв порой нямаше как да се стигне), които през нощта стегна и в деня на връщане към София осъмнахме сковани в леден капан. Колата ни беше плътно капсулирана с гладък 2 сантиметров лед, който не позволяваше никави опити за пробив. Около нас един съсед млатеше доволно стъклата на камиона си с някакъв странен уред, докато ние се пързаляхме напред и назад като патки с кофи вряла вода.
По пътя се сблъскахме и потрошихме калник в изпаднал на пътя айсберг в стил "Потъването на Титаник". След около стотина километра последва поредното предизвикателство - излизайки от снежния коловоз направихме пълно панорамно завъртане на 360 градуса с финал в насрещното (луд късмет, че нямаше друг луд тръгнал към Варна в същия участък).
На връщане от втората ни визита разбрахме нагледно що е то аквапланинг и единствено благодарение на висшия пилотаж на Бимба сега мога да си пиша този разказ.
Третото ни идване (вече бременна) беше свързано с търчане до централата на НАП и последвал галоп до галерията на Ваня Маркова за откриване на твърде емоционална (като за бременна) изложба на татко, след което (около полунощ) омитане на целия асортимент патладжани в турския ресторант с Братовчедка ми, която реши да се учи как се кара колело по баира до галерията и си сцепи ухото, придобивайки зловещ експресионистичен вид.
Нощта премина като филм на ужасите в повръщане, сърцетуп, гъчене в ергенското ми легло и весел хъркоч (Савун беше във вихъра си).
Програмата продължи с уреждане на всевъзможни задачки, последната от която - почистване и садене на цветенца в памет на моите Манолчета, което придоби силно символистичен характер, когато размахах брадва с корема, разкрачена над гроба.
Едни умират и други се раждат...
Това лято се събудих след тежък сън, ала кошмарка, в който татко ме упрекваше, че оставям картините му да гният в някоя маза (колкото и на шега, това се оказа истина - бях на път да затрия труда на живота му). Потърках очи - Жужа (или Рая - в ролята на Бебе) ме наблюдаваше внимателно със сините си очи. Помислих си - ако не сега, когато съм "свободна", кога ще мога да преместя наследството на татко, на което той беше посветил живота и таланта си ?
Обсъдих с Ели ( енергична и усмихната дама в ролята на Баба) и както обикновено се случва, тя разбра притесненията ми и без много обяснения се съгласи да ме придружи. В последствие броят участници в акцията нарастна и четиримата се впуснахме в поредното приключение.
Задругата на картините тръгна за Варна в следния състав - моя милост в ролята на идеен глава, художествен директор и фотограф, Савун - логистика и опаковане, Ели - морална подкрепа и всякаква логистика около Райче и Райче - в ролята на бебе. Не мога да не спомена и ОГРОМНАТА подкрепа на Ники и Владо (любими братовчеди на Сава), които се съгласиха да приютят пренесените от нас картини в София.
Благодаря Ви, хора, без Вас нямаше да се справя !
Пристигнахме в морската столица със свръхбагаж, тътрузейки със себе си всевъзможни опаковъчни материали, за да си спестим търсенето на стреч и велпапе. Ще пропусна битовизмите. Достатъчен е факта, че се наложи да настаня баба и Сава в една стая като ги завия с чаршафи, които обичайно пазеха картините от прах. Проблемът, обаче, не се криеше в праха, а в това, че единият хърка, а другият страда от активно безсъние, водещо до разхождане, подреждане и заговаряне на спящите, отишли по малка нужда.
Основната тежест от внушителния размер на моето наследство падна върху гърба на Савчето, който затвърди окончателно и необратимо отношението си към изкуството и художниците (безумни егоцентрици, създаващи свръхпродукция, която не могат да реализират). До днес ми е трудно да му обясня, че т'ва рисуването не е работа, следваща законите на пазара, а вътрешна потребност, страст, в която няма планиране. Малко сладко татинце и Елчо - благодаря Ви, без Вас нямаше да я бъде !
Уплътнихме до дупка цяла седмица с работа - докато Савчо стречосваше и увиваше в картон големите платна, сумтейки гневно, аз прехвърчах над картините с един лаптоп, записвайки данните и заснемайки ги, въздишайки над сложността на гамата.
Времето ни мачкаше, а още не бяхме стигнали до мазата, където татко с прецизността на аптекар, беше подредил най-големите и най-хубавите си платна. В последния ден преди заминаването ни, Сава се качи в окаян вид, напомнящ на египетска мумия - оплетен в мрежа от паяжини, носейки в очите си ужаса от срещата си с всякакви видове праисторически паяци и изчезнали видове хлебарки, които се бяха самоизяли насред нашето наследство. Лошото тепърва предстоеше - половината платна бяха мухлясали и се наложи да бъдат четкани на слънце насред балкона, на който няколко гълъба си бяха увили гнезда и снесли яйца.
Започнах ожесточена Донкихотова битка с праха, мухъла и останките на всевъзможни хербаризирани насекоми и вкаменелости, която приключи минути преди нашият шофьор да дойде да товарим. Не познавам човек с подобни качества - подреди великолепно и ни помогна да разтоварим в София с невероятно топло и приятелско отношение, превръщайки се неволно в ценител - благодаря Ти, че станах свидетел на подобна трансформация!
Специална благодарност на близките на Сава - Владо и Ники, че ни приютиха за няколко години и понесоха няколкократните ми набези в стил НЛО с молба за вадене на палет от най-високата възможна локация без мотокар...
Ваня Маркова пък е основен домакин и двигател на превърналата се в традиционна изложба, посветена на татко - познавам я от дете - ей на това му се казва огън жена ! Подкрепяше ме откакто се помня и го прави до днес - от първата ми самостоятелна изложба на 17 години, когато насърчаваше всяка фибра в мен да ври и кипи на модна вълна (екипът от манекенки от Хуманитарна гимназия все още си спомня взривното ни модно ревю в градската галерия на Варна) през бижутерските ми страсти, после пък изкуствоведски занимания. Благодаря Ти, Ванюш!
Не мога да не спомена и нашите приятели от Пловдив - Краси и Сим Алексиеви,които са основните виновници за издаването на прекрасен албум, посветен на творчеството на татко. Невероятни сте !
Битката за спасяване на картините продължава и до днес...
