Втори месец се събуждам посред нощ, виждам Сава и Рая - спят - осъзнавам колко съм щастлива и заспивам спокойна.
Този разказ не е шега, нито сън, нито художествена измислица, а действителен случай. Все още съм в шок от близостта до смъртта, възмущение и яростен гняв от липсата на елементарно човешко отношение и професионализъм както по частните, така и по държавните болници в столицата - не ми се мисли какво е в малките градове на страната !
Денят започна като класически сюжет за филм на ужасите - младо (айде, сравнително младо) семейство се събужда, пие кафе, майката пее на децата в колата по пътя за градина, а бащата отива на работа.
Няколко часа по-късно - по обяд получавам обаждане, че Сава се е почувствал зле и е в интензивното на частна блоница Х. Настроена позитивно, отивам да го развеселя и издумкам по гърба да се стяга.
Какво намирам - Сава в напълно неадекватно състояние и висока температура (огромен късмет, че бива намерен своевременно от шефа си, докато блуждае в двора на офиса).
Предупреждавам, че може да закъснея за работа.
Подписвам съгласие за лумбална пункция, тъй като има подозрения за менингит. Докато лекарите пристъпват към извършване на изследването, Сава получава епилептичен пристъп и се налага да излезем (немалко шокирани от видяното).
Питат ме дали сме посещавали скоро Южна Америка или Африка - отричам, но въпреки това целият персонал се окичва с маски. Не разбирайки какво се случва и имайки деца в къщата, слагаме маски и ние - до идването на националния консултант по инфекциозни заболявания.
Часовете без никакви новини продължават цяла вечност, докато изораваме тунели в коридора на болницата.
След повече от 6 часово треперене, ни известяват, че вероятно става дума за бактериален менингоенцефалит, който е изключително заразна и животозастрашаваща болест и нашият човек трябва да бъде лекуван в специализирана болница (в България съществуват общо 3 такива заведения).
Националният консултант по инфекциозни заболявания (който пристига поредните няколко часа по-късно) потвърждава диагнозата и отказва приема на Сава в специализирана болница поради липсата на интензивно отделение там. В частна болница Х няма отделение по заразни болести и е под въпрос е въобще възможността за транспортиране на пациента.
Предупреждавам, че няма да мога да отида на работа в близките дни.
Междувременно Рая прекарва вечерта и заспива при Цвети и децата.
Разговорът с националния консултант протича в изключително минималистичен стил, тъй като тесните специалисти са си тесни специалисти и с тях простосмъртни тъпанари без медицинско образование няма как да комуникират. През това време, докато болният издъхва, а неговите близки дигат кръвно, останалите здравни лица обсъждат фейсбук профилите и задниците на новите стажантки.
Изхвърлят ни отново на коридора - побелели от притеснение и в пълно неведение, след което интубират Сава (хвала, че междувременно отделяме завидни количества адреналин и благодарение на това не колабираме).
Около полунощ се озоваваме пред интензивно отделение на държавна блоница ХХ - кошмарът продължава - пълен хаос, тотална липса на организация, изнервени до лудост сестри ругаещи живите умрели (болни) и умрелите живи (в качеството си на близки). Препускайки по коридорите, търсим трескаво Сава - намираме го в в спешно отделение, което е заключено. Звъним до дупка, докато накрая не се показва едно мудно трудноподвижно същество, подобно на сумо боец с торба за смет в ръка, което ни информира с досада за актуалното състояние на Сава: "Ми, как да е, той си е в кома."
Причернява ми...
След полунощ се промъквам при Цвети на пръсти, изповядвам й се на колене като на свещенник (тя е един от малкото хора, които умеят да слушат и разбират какво казвам), след което взимам от дивана спящата Рая - мъничка, топла.. не мога дори да заплача, пресъхнала съм от притеснение, тя се сгушва в мен и посяга да суче и така вкопчени една в друга заспиваме.
Тук е момента да благодаря на Цвети и Дани за това, че ми бяха опора през всички тези дни. Нямаше да мога издържа, ако не бяхте Вие!
Спешно отделение
Следват няколко чудовищно дълги дни, в които няма подобрение в общото състояние на Сава- правим ритуални триъгълници между инфекциозното, спешното и неврорирургията. Прибираме се смазани, не можем да си намерим място, вечеряме при Цвети, Рая се буди с "тати", пъха се в обувките му, разнася дрехите му, гледа снимките му, а аз се опитвам да й кажа, че тати ще е добре, но гласът ми затихва преди да съм казала и дума...
След три дни ни бомбардират със спешна животоспасяваща мозъчна операция.
Шах и мат !
Ели (Майката на Сава) избухва като Везувии пред шефа на отделението по неврохирургия, помитайки с лавата си всички опити за диалог и избълвайки твърдо като метеорит становище, че операция няма да има и ако се пристъпи към такава, ще съди болницата и него в частност. Това се оказва великолепна стратегия за вбесяване на лекар на годината, който съвсем логично влиза във война с нас.
Тук не мога да не вметна, че Ели е изключително чувствителен, грижовен, отговорен, борбен, но не особено тактичен човек, с когото имам щастието да живея. Диаметрално различните особености на характерите ни и разнопосочността на житейската ни философия водят дотам, че разговорите ни често нямат никакви допирни точки, разминавайки се тотално в пространството, но пък това не пречи да се разбираме и обичаме много. Ели е същински талант в областта на нетактизмите. Преди време беше пожелала "За Бог да прости" на една майка, изтървайки на земята парче био торта, правена по повод първия рожден ден на детето, с което Рая се заигра на една площадка. Няма да забравя и пожеланието й: "Мен много ми се иска Майчето да влезе в болница." когато преносвах. Желанието й винаги е добронамерено, както и песните, които пее с голям ентусиазъм, само дето при излизане на повърхността нещата малко й се изплъзват от контрол.
В тази връзка, разговорът с неврохирурга - човек който очевидно си разбира от работата и е чуствителен на тази тема премина по възможно най-неподходящия начин.
Направеният малко по-късно цветен скенер затвърди диагнозата, а именно рецидивирал абсцес, който трябва да бъде отстранен по спешност, тъй като рискът от спукване е огромен. Успешното протичане на операцията в подобно тежко състояние също е под въпрос - а решението- прехвърлено в наши ръце (понеже сме с претенции).
Вече не можех да преглъщам никаква храна(добре, че е протеина на Миленката).
Денят премина в бясно рали насред гора от коли в пикови часове в търсене на мнения на други специалисти в областта. Ели изхвърчаше почти в движение от колата, докато аз обикалях да търся къде да паркирам. Съприкосновението със всякакъв формат и разширение нископоставени кръвожадни държавни животни, ругаещи и отказващи всякакъв опит за комуникация ме изкара тотално от релси и вече щях да дерайлирам и да се взривя, когато на прозореца пред поредния паркинг се появи едно усмихнато младо лице със светли очи, което на фона на цялата изкривена, деформирана действителност ми заприлича на ангел. Ангел с пропуск за Рая или свободно място в паркинга на Военна болница. Този непознат Човек ми регулира колана, който се впиваше във врата ми като примка, увери ме, че всичко бъде наред, заплаках...
В края на деня взехме трудното решение да заложим живота на Сава и избрахме операция.
Вместу да се залея с водка или да се напуша, изрових якето му от торбата за болкук, която не смеех да извадя от багажника и във вид на дърта вещища хукнах към гората да правя заклинания за живот.
Ръмеше леко, почти неусетно...светлината полека се изплъзваше между клоните на дърветата. Прегърнах едно дърво и потънах в него. Зад привидно затихналата, суха кора дочух живот, усмихнах се и реших че всичко ще бъде наред...(тук отново не мога да не спомена съшо толкова вещерските практики на Цвети, с които ми вдъхна огромна доза надежда в момент, когато бях глуха и няма от притеснение).
Прибрах се, приспах Рая и писах на всички близки приятели на Сава подробности за операцията.
11.11...няма как да забравим тази дата, ден за духовно пречистване и обновление според Аюрведа, Св. Мина - покровител на семейството, Ден на независимостта на Полша...много символи, много енергии...
Заковахме на площадката пред болницата точно в 12 часа, треперейки гледайки часовниците си на всеки няколко минути, докато не получихме хубави новини за успешна операция без усложнения.
Тук е момента да благодаря на всички близки приятели на Сава, които не спряха да се интересуват живо от състоянието му, които го посетиха и трепериха с нас пред болницата - хора, успяхме!
На следващия ден засякохме лекуващия лекар на Сава и когато ни каза, че нашия човек е буден и е добре ми дойде ми налетя като динозавъра от семейство Флинстоун и да го налижа от радост. Той не скри отвращението си от тази агресивна експлозия на емоции, която отблъсна на секундата, а аз не се засегнах от отказа му, дори го разчетох като чувство за хумор.
Отделение по неврохирургия
Намерихме Сава уплашен, навъртял в съзнанието си собствен филм за случилото се, а именно засукано криминале, свързано с кражба на жизненоважни органи. В нито един момент от престоя си, никой не си прави труда да му обясни къде е, какво е преминал, какво следва. Лежи гол, вързан, опрян на стъпалата си, в следствие на което получава гигантски отоци.
Персонала на отделението по неврохирургия не се различаваше много от този в спешното отделение - всички бяха избирани с конкурс по липса на милосърдие и хуманност и последното нещо, което ги интересуваше, бяха пациентите. Огромна ангажираност проявяваха към разделното сортиране на боклук, което с часове разпределяха по отделни торби, надписваха и нареждаха като аптекарски шишета.
През това време, новоприетите болни без роднински антураж, окичени с многобройни тръбички и контейнери, си затъваха в кръв и урина без никой да ги погледне. Немалко бяха случаите на забравени антибиотици поради натоварен график и приемане на нови пациенти (ако аз дам подобен довод за пропуснат разговор с клиент на шефовете си, ще изхвърча от работа на минутата). Затова и малките стаички бяха препълнени с целите семейства на тримата болни, които висяха там денонощно в ролята на медицински сестри.
Ели караше нощни смени, а аз покривах деня, като това продължи повече от седмица и нагнети до червено желанието ми да убия някого (не, в интерес на истината мечтаех за подвига на онзи норвежец, който нагърмя сумати народ накуп, избавяйки човечеството от злини).
Реших да се "разсея", пазарувайки в близкия хранителен магазин. На касата ме посрещна (или по-скоро ме игнорира) една силно навъсена, неприветлива, откровено грозна жена, която започна да хвърля с досада закупените от мен продукти в торбата, която винаги си нося, за да избягвам найлоките. Пълното й отвращение от тази скучна монотонна дейност привлече вниманието ми и я засякох да пъха в торбата някаква вафла, която аз не съм сложила в кошницата. Веднага правя връзка между ужасно разхвърляния рафт с вафли до лявата ръка на въпросия смарангясан служител и я информирам, че е паднала погрешка, но няма проблем да я отстрани от сметката ми. Еле, все едно й бръкнах в задника, въпросното войдване се оказа безкрайно непосилна за нея задача. Започна да хвърчи из магазина като патка без глава, крещейки как тя не можела да ги прай тези работи на компютъра сама. С цялата си наглост й дадох и банкнота от 50 лв., която окончателно я вбеси и започна да пуфти и тропа с крак. Както правят новинарските телевизии при стряскащи кадри - ноу комент !!!
Опитът ми в близката аптека също промени нивата ми на адреналин, които рядко някой от близкото ми обкръжение успява да разклати. Стоях над 10 минути като статуя на Буда пред единственото достъпно гише със служител. Събра се опашка, която продължи да чака реакции от заетата аптекарка, която невъзмутимо си пишеше по някаква рецепта. Прекалено !
Хепи енд - прибираме Сава у дома, тепърва започва дълъг процес на възтановяване и преосмисляне на случилото се.
Продължаваме да не знаем точната диагноза на заболяването, което уж беше диагностицирано като менингоенцефалит, а в епикризата това дори не е споменато.
Пост фактум, намирам бегаческия часовник на Сава в едната му маратонка - бях сигурна, че е откраднат в някое от отделенията.
Лекарят, провел операцията е голям ценител на изкуството и се оказва и много хубав човек.
Рая е дива и щастлива, че има тати, а аз вече се насълзих от писане и не само, така че спирам дотук.
